Гор Видал - Сътворението

— Мили! Без теб животът бе безрадостно бреме! Колко нощи сме плакали, докато заспим, чудейки се защо стана така, че най-скъпият ни, най-обичният ни зет ни изостави. Ах ти, непослушнико, непослушнико!

С тези думи Аджаташатру ме повдигна и ме пусна до себе си. Паднах върху куп възглавници. Чувствувах се като чуплива ваза до слон. Не знаех какво предвижда етикетът в такива случаи. Стараех се да изглеждам колкото е възможно по-почтителен и благовъзпитан — проснат там на дивана до най-дебелия цар в света.

— Мили Дарий!

Трябва да кажа, че при всичките ни срещи той упорито ме наричаше Дарий. Излишно е да добавям, че не го поправях. Като много други абсолютни монарси, и той нямаше добра памет за имена. В Персия Великият цар не се появява на публично място без дворцовия управител, който шепне на ухото му имената на приближаващите се.

— А как жадуваше за теб бедната ми дъщеричка! Как гладно чакаше вест от теб. Колко жадна бе да знае къде си!

Глаголите, които употреби Аджаташатру, подсказваха насоката на мислите му. Децата веднага започнаха да му поднасят ядене и пиене. Аджаташатру е единственият човек сред хората, които познавам, способен да говори ясно с пълна уста. И нищо чудно, защото той не спираше нито да приказва, нито да яде.

Когато най-после ми позволи да продумам, аз му разказах за многобройните си неуспешни опити да се върна в Магадха. През това време той шумно прочистваше гърлото си с вино. Прояви внимание, когато стигнах до пленничеството си в Китай. Сред торбичките от тлъстини черните му очи все така блестяха. Щом свърших разказа си — прекъсван на равни интервали от възклицания на удоволствие, удивление, обич, — Аджаташатру допи чашата си и рече:

— Ще опишеш „копринения път“ на Варшакара.

— Да, Господарю.

— И то подробно.

— Да, Господарю.

— Ще направиш карта.

— С радост, Господарю.

— Ти си моят любимец, нали? — каза той и ме прегърна. — Ще ми покажеш пътя за Китай, нали?

— Ще тръгнеш към Китай, Царю?

— Защо не? Догодина ще ми бъде доста скучно. Непокорните личхави ще бъдат вече победени, а Пардиота… спомняш ли си го? Царя на Аванти? Държи се много лошо. Но едва ли ще са ми нужни повече от месец-два, за да покоря Аванти. Ще останеш да видиш какъв урок ще му дам. Ще ти достави удоволствие. Обещавам ти. Защото аз съм много, много добър учител!

— Знам, Господарю. Видях развалините на Вайшали.

— О, радвам се! — Очите му заблестяха. — Видя ли побитите на кол край пътя?

— Да! Бяха превъзходни, Господарю. Впрочем никога не съм виждал толкова много пленници, убити наведнъж.

— И аз не съм. Естествено, всички ми казват, че съм поставил нещо като рекорд, но нали знаеш колко са неискрени хората. Все пак съм убеден, че друг цар не е набивал на кол толкова много непокорници, както сторих аз в онзи ден. Беше вълнуващо. Не си чувал толкова много писъци. Особено когато ги кастрирахме, вече по коловете. Струваше ми се, че ще оглушея. Имам много чувствителен слух. За какво говорехме?

— За Китай, Господарю.

— Да. Да. Ще искам да отида там лично, с основната армия. Можеш да дойдеш като водач.

Опитах се да му обясня, че в най-добрия случай армията му ще пътува около три години, докато стигне до границите на Средното царство, и той започна да губи интерес. Потръпваше, когато му описвах просмуканите с влага джунгли, високите планински проходи, несгодите и болестите, свързани с дългото пътуване.

— Ако това, което казваш, е истина, няма да ходя лично. Естествено. Но ще изпратя армия. В края на краищата аз съм световен монарх, нали?

— Да. Да, Господарю.

— И тъй като Китай е част от света, на тях веднага ще им стане ясно, че сега аз притежавам… как го наричаха те?

— Пълномощието на небето.

— Да. Ще разберат, че го имам от много време насам. Пък и ще е по-разумно да тръгна на запад, не мислиш ли? Разстоянията не са толкова големи. И няма да ме безпокоят някакви си джунгли. Затова пък има много очарователни градове, където ще отседна. И Персия, разбира се, е много по-близо до нашия свят. Нали, мили?

— О, да, Господарю.

Безпокойството ми растеше. Макар армията на Аджаташатру да не представляваше заплаха за сатрапията Бактрия, а още по-малко за Персийската империя, започнах да си представям как ме водят като маймуна на каишка, докато царят бавно напредва към Персия — и към сигурното си поражение.

Положих всички усилия да отклоня Аджаташатру от една персийска авантюра, но той бе опиянен от мисълта за онова, което наричаше „моя свят“. Ядосваше се на републиканците, че са му попречили да тръгне към „изгряващото слънце, към залязващото слънце, към северната звезда“.