Гор Видал - Сътворението

Демокрит твърди, че не е поразен. Мисли, че Буда иска да каже нещо друго. Вселената си съществува, твърди Демокрит, и единствената аномалия е несъвършеното човешко „аз“, което я наблюдава. Ако се отстрани това „аз“, материята си остава непроменена. Като неизменното? Нищо не разбирам. За мен онова, което съществува, съществува.

През следващите седмици преговарях с различни търговци и съдружия, които се интересуваха от Персия, Самият аз бях станал вече нещо като търговец. Знаех какво може да се продаде в Персия и на каква цена. Прекарах приятни часове в пазарлъци на централния пазар, където бяха опънати шатрите. Излишно е да споменавам, че щом попаднех сред важни търговци или ковчежници на съдружия, непременно ставаше дума за Егиби. В известен смисъл тази фирма бе нещо като световен монарх. Оказа се, че където и да отиде човек по широкия свят, нейните агенти вече са били там и дори са успели да установят делови връзки.

Трудно ми бе да разговарям със синовете си. В началото те бяха предпазливи с мен. Имах чувството, че в известен смисъл са недоволни, задето се отличават от другите, и ме обвиняваха за това. Все пак успях да спечеля доверието на по-големия. Момчето твърде много се гордееше с дядо си, царя.

— Той ще бъде първият господар на целия свят.

Вървяхме по централния площад, където в присъствието на сина си току-що бях подписал документите за няколко заема от едно търговско обединение. Трябва да кажа, че той положи всички усилия да прикрие естественото си презрение на воин към търговците, с които преговарях.

— Какво имаш предвид под господар на целия свят?

— Царят гледа на запад. Царят гледа на изток.

Момчето очевидно цитираше някакъв дворцов текст.

— Мислиш ли, че крои някакви планове за бащината ти родина? — попитах го аз.

Момчето кимна.

— Един ден целият свят ще бъде негов, защото не се е раждал друг такъв цар. А и никога по-рано не е имало господар на цяла Индия.

— Цяла Индия? Какво ще кажеш за личхавите? За царство Аванти? Ами индийската провинция на Персия? А юга?

Момчето сви рамене.

— Това са подробности. Когато Аджаташатру, яхнал кон, се появи на същия този площад — бях малък тогава, но никога няма да го забравя, — той беше като слънцето. И хората го приветствуваха, както приветствуват слънцето след продължителен дъжд.

Не изказах предположението, че сигурно са тръпнели от страх пред новия си владетел, защото Аджаташатру наистина бе като безмилостното лятно слънце, което изгаря полетата и ги превръща в пустош.

— А той обича ли те?

— О, да. Ползувам се с благоволението му. Момчето вече бе достигнало ръста на воин, какъвто скоро щеше да стане. Макар да бе наследял моите очи — или очите на тракийската вещица Лаида, — чувствувах го съвсем чужд. Но виждах, че е амбициозен и енергичен. Бях уверен, че ще си пробие път в двора на Магадха.

— Искаш ли да видиш Персия? — попитах.

Белите му зъби блестяха. Имаше очарователна усмивка.

— О, да. Майка ми ми е говорила толкова много за Суза и Вавилон, и за Великия цар. А и старият Карака Винаги ми разказва истории, когато идва да ни види.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Не смеех да го погледна. Смущаващо е, когато в страната на тъмнокожите се срещнат два чифта сини очи — имаш усещането, че си се погледнал в огледало… само че моето огледало бе в тъмна рамка.

— Трябва да завърша учението си, татко. — Не очаквах друг отговор. — След това ще отида в университета в Таксила. Не ми се ходи, но дядо ми заповяда да уча езици. Трябва да му се подчиня.

— Може би ще те направи посланик като мен.

— Това би било двойна чест.

Момчето вече бе царедворец.

По-малкият ми син изглеждаше замечтан и стеснителен. Когато най-накрая успях да го накарам да проговори, поиска да му разказвам приказки за дракони и русалки. Постарах се да му доставя удоволствие с разни фантастични истории. Интересуваше се от Буда. Подозирам, че е наследил от прадядо си онзи тип ум, който възприема отвъдния свят като нещо естествено. Във всеки случай никой от синовете ми не желаеше да напусне Индия. Това не ме учуди, но дълбоко ме огорчи.

В деня преди керванът ми да отпътува за Таксила, седях до носилката на принц Джета на покрива на къщата край реката.

— Много скоро ще умра — каза той и обърна глава към мен. — Затова съм толкова щастлив, че още веднъж можах да те видя.

— Защо? Нали, щом умреш, ще ме забравиш?

Принц Джета обичаше да се шегува със смъртта, затова се постарах да говоря на тази тема с колкото е възможно повече чувство за хумор — една недотам лесна задача. Дори и сега, когато съм толкова стар, не мога да свикна напълно с мисълта, че ще трябва да изоставя това разнебитено тяло, за да поема дългия път към далечния край и… поне така се моля на Премъдрия господ — към моста на Спасителя.