Гор Видал - Сътворението

— Доколкото разбирам, Учителят Конфуций принадлежи изцяло на този свят, така че разсъжденията му не могат да се приемат сериозно.

— Той вярва, че светът на хората е единственият свят, който съществува. Ето защо смята нашето поведение в единствения съществуващ свят за изключително сериозно нещо.

— С последното несъмнено сме съгласни. А и неговата представа за качествата на истинския кавалер е много близка до известната нам истина. Затова ми е чудно, че все още не е забелязал очевидното — съществуването на нирваната. Тъкмо ти се струва, че ей сега ще стигне до четирите благородни истини — тук Ананда изду буза и издаде силен и неприличен звук с език, — а той изведнъж спира.

— Мисля, че няма желание да отива по-далеч от този свят.

— Това заслужава съжаление.

— Мисля, че Конфуций няма нужда от съжаление.

Казах това по-рязко, отколкото възнамерявах, и принц Джета обърна глава и ме погледна.

Ананда се усмихна.

— Нашето съжаление е общо, скъпи мой. Нашето съжаление е насочено към всички живи същества. Да си жив. означава да си затворен в кръга на раждането и прераждането. Само за този, който бе тук и си отиде, може да се каже, че е постигнал онова, което трябва да бъде съзнателната цел на всички хора.

— Учителят Кун не би се съгласил с това.

С изненада открих, че говоря като Конфуциев ученик. А бях се ужасявал от пълното му безразличие към Премъдрия господ. Той не само не се вълнуваше от идеята за сътворението, но и отказваше да възприеме двойствеността, заложена във всички неща. Конфуций принадлежеше изцяло на този свят и все пак го защитих пред Ананда. Човек е склонен към какви ли не чудатости. Може би защото винаги изпитваме нужда да се противопоставим на онези, които мислят, че единствено те знаят истината или пътя, или ключа към загадката.

— Как си представя Конфуций смъртта? — Ананда се преструваше, че му е интересно, за да не обиди принц Джета.

— Не знам. Подозирам, че според него това няма значение. Той се интересува от живота…

— Хванат е в капана на живота! Горкият човек!

— И кой ли не е… хванат в този капан? Конфуций е честен. И често е тъжен. Признава несъвършенството си, а това качество се среща много рядко сред светците, както имах възможност да се убедя.

Ананда прие обидата с любезна усмивка.

— Той искаше да управлява някоя държава в името на общото благо — продължих аз. — И тъй като не можа да постигне това, започна да се измъчва. Посочваше страданието си на всички, за да покаже, че не трябва да го смятат за съвършен мъдрец.

— Не трябва да го смятат за съвършен мъдрец — повтори Ананда. — Убеден съм, че не е имал никакво желание да разчупи цикъла на раждането, смъртта и прераждането.

— Мисля, че според него такъв цикъл не съществува.

— Боя се, че това е невежество.

— Не, не е невежество. Просто друг вид познание. Той си представя едно първично единство, от което произлизаме и към което се връщаме.

— Това е проницателно, много проницателно. — Ананда се обърна към принц Джета: — Доказателство за безусловната мъдрост на Буда е, че дори и във варварска страна като Китай един учител е успял да съзре истината — не да я разбере, естествено, но все пак да се докосне до нея. — Аианда ми се усмихна. — Този факт сам по себе си ни радва.

Ужасно ме дразнеше това човече със самодоволството си.

— Убеден съм, че и Конфуций би се зарадвал, ако разбере, че в една далечна страна също долавят неговите истини, макар и смътно.

Ананда не отговори нито на думите, нито на предизвикателството ми. Вместо това се обърна към принц Джета.

— Искам да ти кажа приятната новина, че най-после завършихме канализационната система, която е единствена по рода си, поне в Шравасти. Отклонихме един подземен поток, така че сега тече точно под клозетите. Освен това…

Дълго говори за хигиената — постоянен проблем в индийските градове.

Накрая Ананда любезно ми каза:

— Доколкото си спомням, първия път, когато беше тук, имаше различни убеждения от тези, които току-що изложи. Тогава вярваше в някакъв върховен бог, единствен създател на вселената. Сега, благодарение на ученията на този китаец, се интересуваш само от… поведението в делничния свят.

Не очаквах, че след толкова години ще си спомня какво съм казал за Премъдрия господ. Глупаво от моя страна. Когато става дума за памет, професионалният жрец е по-досаден (други биха казали по-блестящ) и от поета.

— Не съм променил убежденията си. Все още вярвам в Премъдрия господ. Споменах учението на Конфуций само за да посоча…