Гор Видал - Сътворението

— Прав си. Пророкът не го е казал приживе. Но неотдавна ми се яви насън и ми нареди да запиша тези стихове веднага щом се събудя.

Така Лъжата побеждава Истината — поне във времето на дългото царство. Нищо, тези безсрамни жреци ще бъдат погълнати от разтопения метал. Това е факт.

Следващите няколко седмици бяха щастливи за мен.

Макар дебелата Амбалика вече да не ме привличаше като жена, тя беше не само приятна, но и умна събеседница.

Първата вечер ме заведе на покрива, откъдето се виждаше реката. Спомням си лунната светлина и дима от готварските огньове, все така парлив като преди, и чувството, че в Индия нищо никога не се променя.

— Тук не могат да ни подслушват.

Седяхме един до друг, а луната светеше право в очите ни. Далеч на изток на небосклона се очертаваше тъмната снага на Хималаите.

— Къде е баща ти?

Предпочитах, ако е възможно, да избегна срещата с тази непредсказуема личност.

— През сухия сезон той е винаги с армията. Така че сигурно е някъде на личхавската граница. Там не се предават. Не разбирам защо. Ако бяха сложили оръжие, можеше да пощади някои от тях. Сега ще ги убие до един.

— Станал е световен монарх, така ли?

Не знаех до каква степен жена ми ще държи страната на баща си, затова говорех предпазливо.

— Ами не е имало жертвоприношение на коня, но… Да, той е пръв сред всички царе в нашата история.

Гледах падащите звезди. Отдолу долитаха тъжните звуци на цитра.

— Предполагам, че си се оженил още веднъж? — попита тя, без да придава особена важност на въпроса си.

— Да. Женен съм, по-точно бях женен за сестрата на Великия цар. Тя умря.

— Имахте ли деца?

— Не. Ти си майка на единствените ми деца.

— Това е чест за мен.

Амбалика говореше сериозно, но от тона й личеше, че ми се надсмива.

Не обърнах внимание на насмешката й.

— Не знам друг такъв случай. Човек да има синове от царска дъщеря и те да живеят далеч от него.

— Далечната земя е Персия — отвърна рязко Амбалика. — Ние сме си в родината.

— Мислех, че искаш да дойдеш с мен в Персия.

Амбалика се разсмя.

— По-вярно ще е, ако кажем, че аз толкова искам да дойда с теб в Персия, колкото и ти искаш да ме вземеш със себе си.

— Аз бих искал…

— Не говори глупости! — Изведнъж Амбалика заприлича на младото момиче, за което се бях оженил. — Ще се чудиш какво да правиш с мен, а и аз със сигурност ще се чудя какво да правя в една страна, покрита със сняг и лед и пълна със синеоки хора. — Амбалика потръпна при мисълта за това.

— Но нашите синове…

— Те трябва да останат тук.

— Как така трябва?

Изведнъж ме обзе гняв. В края на краищата те бяха мои синове и аз много исках да ги взема с мен в Суза, независимо дали майка им иска да дойде, или не.

— Така, трябва. И без това нямаш избор. Нито пък аз — добави тя. — Такава е волята на баща ми. Харесва му идеята да има персийски внуци. Мисли, че един ден могат да му бъдат полезни.

— За да ги изпрати с някаква мисия, така ли? Но ако никога не са били в родината си, каква полза ще има от тях?

— Той ще намери полза. Не се тревожи. Между другото изпратил е да повикат стария Карака. Да ги учи на персийски.

Зарадвах се, че Карака е още жив. Амбалика каза, че бил управител на железните мини в Магадха.

— А какво стана в Китай? — попита тя, като се загърна в обсипания си с пайети шал, за да се предпази от топлия нощен вятър. — Там ожени ли се?

— Имах две очарователни конкубини. Но не съм се женил.

— А деца?

— Не. Китайците владеят изкуството да нямат деца.

Амбалика кимна.

— Чувала съм за това. Разбира се, и ние имаме някои заклинания. Действуват безотказно, освен когато не действуват.

— Китайките пият някаква отвара. Но като ги попиташ каква е, започват да се кикотят. Те са много потаен народ. А моите две момичета бяха чудесни. Щяха да ти допаднат.

— Почти всяка компания би ми допаднала тук. Като единствена жена на невидим мъж в къщата на дядо, чиято най-млада конкубина е минала шестдесетте, трябва да разчитам главно на себе си. Какво направи с момичетата, когато напусна Китай?

— Едната се върна на село с достатъчно пари, за да си намери съпруг, а другата приеха в дома на един приятел.

Фан Чъ бе толкова очарован от втората ми конкубина, че за мен бе голямо удоволствие да му направя подарък, който той истински оцени.

— Няма да имам възможност да се радвам на компанията им — каза Амбалика с малко тъжен глас. — А скоро няма да имам възможност да се радвам и на твоята компания, нали?