Гор Видал - Сътворението

— Приближи се — рече той.

Не стана да ме посрещне, затова прекосих градината до кушетката, на която лежеше. Чак когато го прегърнах, разбрах, че от главата надолу е парализиран.

— Случи се миналата година — каза той, сякаш се опитваше да се оправдае. — Бих предпочел да си замина внезапно, но ми е писано да умра бавно и на части. Очевидно последното ми прераждане е било щастливо. Но не бива да се оплаквам. Ето, доживях да те видя.

Преди да успея да отговоря, пред нас застана пълна жена на средна възраст, придружена от две смутени синеоки момчета. Не познах Амбалика, докато не заговори.

— Погледни се! — веднага ме нападна тя. — Остарял си!Бедничкият ми съпруг и господар!

Прегърнахме се. Е, не беше съвсем като срещата между Одисей и Пенелопа. Най-малкото нямаше женихи, които трябва да убивам, пък и да имаше, не знаех за съществуването им.

По-големият ми син бе вече мъж. По-малкият беше на прага на зрелостта. Под знойното слънце на Гангската равнина всичко бързо съзрява, сякаш се бои, че няма да има време да се възпроизведе.

Момчетата бяха вперили в мен учудени погледи. Комбинацията от северните сини очи и тъмната южна кожа е поразително нещо! И двамата бяха много красиви.

— И аз съм на мнение, че са чудесни — каза Амбалика, след като отпрати момчетата. — Но, разбира се, тук всички ги мислят за демони заради тези сини очи. Непрекъснато имат проблеми. Веднъж да пораснат… Амбалика замълча. Гледахме се, застанали един срещу друг край крехкото тяло на принц Джета. Отново бях пленен от чара й. Не познавам друга жена, с която общуването да е такова удоволствие. Да разговаряш с нея, бе все едно да разговаряш с мъж, при това не държавник като царица Атоса. Колкото до външността й… индийското слънце бе свършило своето. Приличаше на презрял плод. Тялото й се бе обезформило, а под брадичката й се разливаше изобилие от надиплена плът. Само очите й не се бяха променили. Те блестяха точно както през онази нощ, когато двамата гледахме северната звезда.

— Разказвай от самото начало — рече принц Джета. Така и направих. Разказах им всичко, което мислех, че ще ги интересува. Учудих се, че и двамата не желаят да слушат за Персия. Когато се оженихме, Амбалика само за това говореше. Но тогава тя очакваше, че ще дойде с мен в Суза. Сега бе изгубила всякакъв интерес към запада… и към мен.

Затова пък Китай събуди силен интерес и у двамата. оказа се, че принц Джета членува във финансовото съдружие, което се бе заело с възстановяването на „копринения път“.

— Сега пък вие ми разкажете какво се е случило тук — рекох аз.

Амбалика направи познатото, едва доловимо движение, с което ме предупреждаваше, че ни подслушват. После заговори с възторжен глас:

— Сега баща ми е световен монарх. Възхищаваме се от победите му. От мъдростта му. От милосърдието му.

Последваха още много такива вести. Попитах за Буда.

— Преди четири години постигна нирвана — отвърна принц Джета.

— След като доста добре си хапна свинско с боб на вечеря — допълни Амбалика, възвърнала обичайната си спонтанност.

— Това са само слухове. — Лекомислието й не хареса на принц Джета. — Едно знаем със сигурност — напусна ни спокойно. Последните му думи бяха: „Всичко е преходно. Подготвяйте се усърдно за избавлението.“

— Сарипутра още ли възглавява ордена?

Принц Джета поклати глава.

— Умря преди Буда. Сега начело е Ананда. Между другото всички те живеят тук.

— И постоянно спорят какво е казал и какво не е казал Буда. — Амбалика явно бе запазила пренебрежението си към другия свят и поклонниците му.

— Ананда е добър наставник — каза принц Джета, но не изглеждаше много убеден в думите си. — Грижи се монасите все така да наизустяват думите на Буда, както правеха, когато беше жив.

— Само че Буда вече го няма, за да ги поправи — допълних аз, като изхождах от собствения си тъжен опит с нашите жреци.

— Вярно. И не е нужно да ти казвам, че вече има сериозни спорове по това какво е казал и какво не е казал.

— И ще стават все по-сериозни и по-сериозни.

Вече толкова години не преставам да се учудвам и възмущавам на новите доктрини, които зороастрийците приписват на дядо ми както им е угодно. Малко преди последното си заминаване от Суза посетих Върховния зороастриец. Когато чух несвързаните стихоплетства, за които той твърдеше, че били на дядо ми, остро се възпротивих и посочих, че Зороастър никога не е казвал подобно нещо. Шарлатанинът ме изгледа безсрамно и отвърна: