Гор Видал - Сътворението

— Учителю, ти си прославен…

— Всеки среден колесничар е по-прославен от мен. Не съм известен. Но не виня небето, нито дори хората. — Конфуций отмахна един бял кичур от изпъкналото си чело. — Бих искал да вярвам, че на небето хората биват възнаградени за това как са живели и към какво са се стремили. Ако е така, доволен съм.

От близките овощни градини се чуваха птичи крясъци. И крясъци на жени, които пропъждаха изгладнелите птици.

— Учителю, вярваш ли в небето?

— Земята е факт. — Старецът почука с пръст покритата с мъх земя.

— Небето факт ли е?

— Така са ни учили Чжоу, а преди тях и Шан.

— Но ако оставим настрана техните учения, техните ритуали, ти вярваш ли?

— Преди години, когато бях в Гей, видях и чух Танца на приемствеността.

Бях поразен. За пръв път осъзнах какво значи съвършена красота, съвършена доброта. Цели три месеца след това бях зашеметен. Най-после имах представа за небето, защото се бях докоснал до съвършенството, до добротата — и то тук, на земята.

— Но откъде е дошла тази музика? Кой я е създал?

Конфуций стисна ръце и дългите му палци се кръстосаха.

— Ако ти кажа, че е дошла от небето, ще ме питаш кой е създал небето. А на този въпрос няма да отговоря, защото не е необходимо да знаем онова, което не можем да знаем. С толкова много неща трябва да се справяме тук. А в името на небето сме създали определени ритуали, които ни позволяват да надминем себе си. В името на небето сме длъжни да спазваме определени обичаи, поведение, начин на мислене, които допринасят за хармонията, за праведността, за добротата. Думи, които е трудно дори да се обяснят. — Старецът свъси вежди. — Единственото най-голямо препятствие по моя път, по пътя на всеки човек, е езикът. Важни думи се замъгляват от прекалено много значения и от недостатъчно значения. Ако зависеше от мен, щях отново да определя значението на всяка дума.

Конфуций замълча, после се усмихна закачливо.

— Щях да се постарая всяка дума да съответствува на първоначалното си значение, което са й дали Чжоу.

— Но има някои церемонии, Учителю… Например, какво ще кажеш за онова, което направи Дзъ-лу, когато ти беше тежко болен?

Конфуций се намръщи.

— Тези дрехи бяха истинско светотатство.

— Аз говоря за молитвите към небето и към земята, когато самият ти не вярваш в духове.

— Отлична забележка! — отвърна Учителят. — Аз съм привърженик на ритуала, защото успокоява живите, изразява уважение към мъртвите, напомня ни единството ни с онези, които са били преди нас. В края на краищата те ни превишават по численост с милиони. Ето защо не вярвам в призраци. Ако духовете витаеха наоколо, нямаше да има място за живите. Щяхме да виждаме дух на всяка крачка.

— Но какво ще кажеш за всички онези, които твърдят, че са срещали духове на умрели?

За миг Конфуций ме погледна изкосо, сякаш за да прецени дали заслужавам доверието му.

— Говорил съм с много хора, които мислят, че са виждали духове на умрели, и винаги им задавам един и същ въпрос: „Духът гол ли беше?“ Отговорът неизменно гласи, че духът е носел дрехите, с които е бил погребан. Е, добре, знаем, че и коприната, и ленът, и агнешката кожа са неживи, неодушевени. Знаем също, че когато човек умре, дрехите му изгниват, също както изгнива и самият той. Как е възможно тогава духът отново да ги облече?

Не знаех как точно да приема тези думи.

— Може би духът само ни се струва облечен — отговорих неубедително.

— Може би само ни се струва, че виждаме дух. Може би той изобщо не съществува освен в съзнанието на изплашения човек. Преди да се родиш, ти си бил част от първичната сила.

— Нещо подобно ни учи и Зороастър.

— Да. Спомням си — отвърна пренебрежително Конфуций. Тъй и не успях да събудя у него интерес към Истината. — Когато умреш, ти отново се присъединяваш към първичната сила. А щом нямаш спомен или усещане за първичната сила отпреди раждането си, възможно ли е тогава да помниш дори и част от това кратко човешко съществуване, когато умреш и се върнеш към първичната сила?

— В Индия вярват, че отново се превъплъщаваш на земята в някой друг или в нещо друго.

— Безкрайно?

— Не. Продължаваш да се превъплъщаваш, докато свърши този цикъл на сътворението. Изключение прави единствено онзи, който е получил просветление. Само той угасява себе си, преди да е свършил цикълът.

— А щом веднъж… угасне, къде отива?

— Трудно е да се обясни.

Конфуций се усмихна.

— Така и предполагам. Аз винаги съм бил убеден, че духът, който дава живот на човешкото тяло, след смъртта неминуемо се връща към първичното единство, от което е дошъл.