Гор Видал - Сътворението

Щом чу песента, Фан Чъ се разплака.

— Това значи, че наистина умира. Тази песен се пее, когато духът напуска тялото.

В Китай се молят на небето и на земята да се погрижат за умиращия, защото иначе той се връщал и обладавал онези, които не са пожелали да умилостивят от негово име двете половини на първоначалното яйце. Китайците вярват, че всеки човек носи два духа в себе си. Единият е духът на живота, който изчезва след смъртта на тялото. Другият е духът на личността, който продължава да съществува, докато го помнят и почитат с жертвоприношения. Ако духът, останал в паметта, не е почитан както трябва, може да последва ужасно отмъщение. Дори и в този печален час не можех да не си помисля колко объркана е всяка религия. Самият Конфуций не вярваше в духове и призраци. Вероятно и учениците му не вярваха в тях. Въпреки това в часа на смъртта му Дзъ-лу настоя да бъдат изпълнени всички церемонии, дори и най-старите и отдавна излезли от употреба. Все едно в часа на своята смърт дядо ми да помоли богиня Анахита да се застъпи за него пред пазителите на Арийския дом на бащите!

Учениците във вътрешния двор подеха надгробната песен. Почувствувах се неловко. Всичко това ми беше — чуждо и все пак изпитвах истинска печал, защото бях започнал да се възхищавам от този мъдър и непоколебим старец.

После песента затихна. Дзъ-лу излезе в предната стая. Имаше ужасен вид, сякаш сам той умираше. Зад него застана Чжан Цю.

— Учителят изпадна в безсъзнание. Краят е близо. — Гласът му секна. — Но ако дойде в съзнание, трябва да му окажем почит. — Дзъ-лу посочи един от учениците, който държеше в ръце голям вързоп. — Това са одеждите, които е редно да носят приближените на велик министър. Трябва да ги облечем! Бързо! Дзъ-лу, Чжан Цю, Фан Чъ и още четирима ученици навлякоха дрехите, които не им бяха съвсем по мярка. После един по един влязоха в спалнята, пеейки възхвала за великия държавен министър. Никой не ме спря, затова ги последвах.

Конфуций лежеше върху обикновен килим, с глава на север — където е жилището на мъртвите. Беше много блед. Дишаше неравномерно. В мангала горяха благовония.

Щом Дзъ-лу и останалите приближени започнаха да поклащат глави и да пъшкат, Конфуций отвори очи. Стресна се като човек, когото са събудили от сън.

— Дзъ-лу!

Гласът му бе изненадващо силен. Учениците прекъснаха оплакването.

— Велики министре, тук сме да ти служим в смъртта, както ти служихме в живота — каза Дзъ-лу. — Изпълнихме обредите на изкуплението. Повикахме небесните духове там горе и земните духове тук долу…

— Моето изкупление започна много отдавна. — Сякаш силите му се възвърнаха и бледостта започна да изчезва от лицето му. — Нямам нужда от обреди. Каквото съм направил през живота си, е или добро в очите на небето, или не. Всичко това е… излишно. — Старецът примижа и видя одеждите на учениците си. — Откъде ви дойде наум да се облечете така?

— Облякохме се като приближени на велик министър — проплака Дзъ-лу.

— Но аз не съм велик министър! — Ти си държавен министър…

— Това не означава нищо, както всички добре знаем. Самовеликият министър може да има приближени, облечени в такива дрехи. — Конфуций затвори очи. — Това е пародия, Дзъ-лу. — Очите му отново се отвориха. Сега бяха светли и живи. И гласът му стана по-силен. — Като се преструвате, че съм нещо, което не съм, кого лъжете? Двора ли? Там отлично знаят всичко. Или небето? Не! Предпочитам да умра — по устните му пробягна усмивка, — както изисква скромното ми положение.

Дзъ-лу мълчеше. Чжан Цю наруши неловкото мъл-чание.

— Учителю, донесъл съм ти специално лекарство. — Подаде му малко запушено шишенце. — Подарък от барон Кан, който се моли да оздравееш.

— Благодаря му за молитвите. И за лекарството.

Конфуций с усилие повдигна ръка, сякаш за да вземе шишенцето. Но когато Чжан Цю се опита да го сложи в ръката му, той я сви в юмрук и каза:

— Не съм сигурен какво има в шишенцето, затова не смея да го взема. Освен това — добави той и предните му зъби се показаха в познатата заешка усмивка — министър-председателят би трябвало да знае, че един кавалер не може да приеме лекарство от лекар, чийто баща и дядо не са служили на семейството му.

Конфуций не умря. Към края на лятото изпрати на барон Кан молба за подходящо министерство. Когато получи отговор, че в момента няма свободно място, разбра, че кратуната ще си остане завинаги украшение на стената.

Поне външно Конфуций не показваше с нищо, че е сломен, и продължаваше да разделя времето си между изучаването на текстовете на Чжоу и учениците си. Твърди се, че училището му е първото в Средното царство, което не е свързано с никое от благородните семейства. Самият Конфуций бе получил образованието си в частното училище на семейство Мън. Сега той бе просветителят на цялата рицарска класа, както и на някои благородници. И което е по-важно, той бе създателят на кавалерите. Преди Конфуций никой от по-нисшите на рицарите съсловия не е могъл да се надява, че ще при-добие ранга — не, не ранга, — качеството кавалер. Конфуций бе постановил, че всеки, който следва правилния път, може да стане кавалер. Лишените от права учени от племената Шан бяха доволни от това. Но за аристокрацията от Чжоу не можеше да се каже същото.