Гор Видал - Сътворението

Следващите няколко дни бяха като в идилия. Дори Конфуций изглеждаше спокоен. Първо, защото барон Кан с много почести го бе назначил за държавен министър и сега можеше да се очаква, че най-после „кратуната“ ще бъде свалена от стената и ще влезе в работа.

Или поне така си мислеха всички с изключение на Дзъ-лу.

— Това е краят — каза ми той. — Дългият път беше дотук. Учителят никога няма да получи възможност да управлява.

— Но нали е държавен министър?

— Барон Кан е любезен и хитър. Конфуций доби пу-блично признание. Но никога няма да го използуват. Това е краят.

Последния ден в горската хижа ме повикаха в кабинета на барон Кан. Баронът бе много благоразположен.

— Ти ни служи добре — каза той. За миг по гладката повърхност на яйцето пробягна нещо като усмивка. — Нашият божествен мъдрец вече не е в противоречие с нас и това до известна степен се дължи на твоите услуги. Сега има мир в една земя, чиито граници са спокойни като вечния сън на връх Тай.

Както обикновено елиптичният стил на диктатора се нуждаеше от разтълкуване. По-късно Фан Чъ ми обясни, че същата тази сутрин пристигнала вест: войските на Чъ превзели свещения град Чуан-юй и разрушили крепостта. А най-приятната вест от гледна точка на диктатора бе, че отвъд границата не последва никаква реакция. Непокорният началник на Пи бе стар човек. Бунтовникът Ян Хо, изглежда, бе умрял. Новият херцог на Гей бе зает с вътрешните си работи. За момента Лу — и диктаторът му — бяха спокойни. И макар тогава да не го знаехме, с приема за нас в горската хижа барон Кан бе отпразнувал и успеха на една дълго и мъчително провеждана вътрешна и външна политика. Назначаването на Конфуций за държавен министър бе символичен жест, лишен от съдържание и целящ да зарадва Конфуциевите поклонници и да пресече недоволството на рицарите и кавалерите, които осъществяват управлението на държавата.

— Задължени сме ти също и за това, че ни показа западния начин за производство на метал. Твоето име — нищо, че е варварско — вече е записано със златни букви в аналите на Лу.

Погледна ме така, сякаш току-що бях получил от ръцете му златно съкровище.

Благодарих му със сълзи на очи за оказаната ми висока чест. Известно време ме слушаше, докато една след друга завъртах елегантните китайски фрази, като грънчар, който изписва орнамент върху чиния. Когато най-после спрях, да си поема дъх, баронът каза:

— Искам отново да установя „копринения път“ за Индия.

— Отново, Господарю барон? Баронът кимна.

— Да. Малко хора знаят, че по времето на Чжоу. когато синът на небето е гледал на юг от Шънсъ, се е водела редовна търговия по суша между нас и варварите от Гангската равнина. След това настъпил този дълъг… застой. Без истински син на небето много неща не били вече същите. Макар „коприненият път“ да не бил напълно изоставен, редовната търговия спряла преди почти триста години. А аз, също както и моят безукорен баща, винаги съм поддържал добри отношения с Чу, тази красива страна на юг от нас. Може би са ти харесали градините Чу, които сме направили тук. Но те са нищо в сравнение с цялата земя Чу, която е една огромна градина, напоявана от реката Янцзъ.

Баронът се впусна в подробности около историята на Чу. Преструвах се, че слушам, а сърцето ми се мяташе като птичка в кафез.

Накрая диктаторът стигна до същността на въпроса. — Сега, когато в страната цари вътрешен и външен мир, донякъде благодарение и на теб, скъпи приятелю, нашият херцог ще сключи договор с херцога на Чу и заедно ще финансираме сухопътна експедиция до Индия, а ти ще носиш дарове от нашия владетел до царя на Магадха.

В същия миг, като с магическа пръчка, стаята се изпълни с търговци. Двама от тях бяха индийци — единият от Раджагриха, а другият от Варанаси. Разказаха ми, че са дошли в Китай по море. Малко на юг от Куайчъ претърпели корабокрушение. Щели да се удавят, ако не ги спасили две от множеството русалки, с които е пълно Южното море. Тези същества живеят както на морското дъно, така и на сушата — или поне по безлюдните скали, където тъкат красиви платна от водорасли. Русалките са известни с благоразположението си към мъжете, а когато плачат — обикновено след като някой моряк ги е изоста-вил, — сълзите им се превръщат в прекрасни перли.

Подробно обсъдихме експедицията. Въпреки създаденото от барон Кан впечатление, че пътуването се урежда единствено като награда за оказаните от мен услуги на семейство Чъ, скоро открих, че това е само една най-обикновена китайска хипербола. Всъщност поне веднъж годишно от Гей тръгваше керван към Лу. После продължаваше на юг за Чу. При всяко спиране керванът поемаше нова стока. Скоро осъзнах, не без горчивина, че съм можел да напусна Лу години по-рано. Но за да бъда справедлив към диктатора, трябва да отбележа, че той искаше да заслужа пътуването си. Смятам, че като владетел имаше качества, достойни за възхищение. Несъмнено беше така.