Гор Видал - Сътворението

Не си спомням много за остатъка от времето, което прекарахме в горската хижа. Спомням си, че за разлика от Чжан Цю и Фан Чъ — те направо сияеха — Конфуций изобщо не се радваше на високия пост, който бе получил. Дзъ-лу изглеждаше не по-малко мрачен. Нямах представа защо. Разбрах причината едва когато стигнахме до градските врати. Докато колесницата преминаваше през вътрешната порта, войникът попита един от нашата охрана:

— Кой е знатният старец вътре?

— Държавен министър — услужливо отговори човекът от охраната. — Първият рицар Конфуций.

Войникът се засмя.

— Аха, значи този, дето винаги повтаря, че макар и да нямало смисъл, непрестанно трябвало да опитваме.

Лицето на Конфуций не промени изражението си, но цялото му тяло се разтрепери, сякаш имаше треска. Глухият Дзъ-лу не бе чул думите на войника, но забеляза реакцията на Учителя.

— Трябва да се грижиш за здравето си, Учителю. Сега е лош сезон.

— Кой ли сезон не е лош? — Както се оказа, Конфуций наистина бе болен. — А и какво значение има здравето ми?

Конфуций се бе предал не толкова пред министър-председателя, колкото пред неумолимия закон на времето. В горската хижа се бе примирил с факта, че никога няма да ръководи държавата. Продължаваше да се надява, че по някакъв начин ще го използуват. Но мечтата да сложи ред в родната си страна бе умряла.

Останалата част от лятото мина в подготовка за заминаването. Търговците от Лу, които желаеха да търгуват с Индия, получиха нареждане да съберат стоките си в главния склад. Срещнах се с всеки от тях и се постарах доколкото мога да им бъда полезен. Обещах, че в Магадха ще направя всичко възможно да им издействувам привилегии за пазара на различни суровини и продукти. Макар търговията а Индия все още да не бе разпространена, китайските търговци имаха много ясна представа какви стоки ценят индийците. Винаги съм смятал, че всеки народ има своя памет, съвсем независимо от устните и писмените хроники. Определен вид сведения се предават от поколение на поколение. Въпреки че не бяха изминали три столетия от прекратяването на редовната търговия между изтока и запада, повечето китайски търговци сякаш по рождение знаеха, че коприната, перлите и кожите, параваните от пера, нефритът и драконовите кости се ценят на запад, където изобилствуват така желаните от източните хора злато, рубини и подправки.

Началник на експедицията бе един маркиз от Ген. През онези летни дни дойде да ме види. Погрижих се да му направя зашеметяващо впечатление, като не пропуснах да спомена за роднинските си връзки с Аджаташатру, който според последните сведения сега бе господар на цялата Гангска равнина с изключение на република Личхави. По молба на маркиза се съгласих да посреднича между експедицията и правителството на Магадха. Не бях наясно дали още се ползувам а благоволението на вилнеещия си тъст, но това бе въпрос, който, естествено, сметнах за благоразумно да не повдигам. Можех ли да знам дали Амбалика и синовете ми са все още между живите? И дали Аджаташатру не се е побъркал? Несъмнено, стига да иска, той можеше да ме накаже със смърт за дезертьорство или просто за собствено удоволствие. Осведомените китайци споменаваха името му с тревожен глас.

— Не е имало по-кръвожаден цар — каза Фан Чъ. — През последните няколко години е опожарил най-малко десет града, заклал е десетки хиляди мъже, жени и деца.

Тъй като знаех, че Аджаташатру е далеч по-опасен, отколкото подозират китайците, опитвах се да ги убедя, че не е толкова лош и напразно се страхуват. Все едно, трябваше да поемем риска. А и бях почти сигурен, че Аджаташатру ще е доволен, ако „коприненият път“ осигури редовни доставки. Ето защо той едва ли би попречил на търговията, като ограбва и убива почтените търговци.

Поне така повтарях — на себе си и на разтревожения маркиз от Гей.

Скоро след завръщането ни от горската колиба Конфуций легна болен. Седмица по-късно из Средното царство се разнесе мълвата, че божественият мъдрец умира.

Щом чухме тази новина, забързахме с Фан Чъ към дома на Учителя. На улицата пред къщата се бе събрала тълпа от мълчаливи, напрегнати и тъжни млади хора. Дзъ-лу бе издал заповед, че само най-старите ученици могат да бдят над смъртното ложе. Пуснаха ме, защото бях с Фан Чъ.

В преддверието чакаха тридесетина ученици. Носеха траурни одежди. Усетих дима от ароматните листа, които горяха в спалнята. Макар миризмата им да е приятна за хората, злите духове не могат да я понасят — или поне така вярват китайците. В спалнята звучеше над-гробна песен.