Гор Видал - Сътворението

— Може би за да се роди отново? Или за да бъде съден?

Конфуций сви рамене.

— За каквото и да е. Но едно е сигурно, угасналият огън не може да се запали отново. Докато животът гори в теб, семето ти може да породи ново човешко същество, но когато огънят угасне, никой не може да те съживи. Мъртвите, скъпи приятелю, са студена пепел. Те нямат съзнание Но това не е причина да не почитаме паметта им, себе си, потомците си.

Говорихме за предсказанията. Макар и да не вярваше в тях, Конфуций намираше, че тези обреди и ритуали са полезни за хората. По въпросите, свързани с усъвършенствуването на човека във взаимоотношенията му с другите, той ми приличаше на някой градинар, който непрестанно оформя и подкастря дърветата си, за да дадат по-добър плод.

Говорихме за държавата.

— Примирих се — каза Конфуций. — Сега приличам на вазата на херцог Тан в храма на предците. Виждал ли си я?

Отговорих, че не съм я виждал, и той ми разказа, че самият херцог поставил вазата в храма по време на основаването на Лу.

— Когато е празна, стои изправена и е много красива. Но щом я напълнят, вазата се накланя на една страна и цялото й съдържание се излива на земята, което не е красиво. Та аз съм като тази празна ваза. Може да не съм пълен с власт и слава, но съм изправен.

Накрая, в сянката на древните олтари на дъжда, Конфуций ме удостои с ритуалната — не би могла да бъде друга — прегръдка, с която бащата притиска до се-бе си сина, когото никога вече няма да види. Когато се разделих със стареца, очите ми бяха премрежени от сълзи. Не знам защо така се натъжих. Не вярвах в това, в което вярваше и той. И все пак ми се струваше, че у него виждам съвършенната доброта. Сега мога да кажа, че през всичките си странствувания не съм срещал никой, който да може да се сравнява с него.

Пътуването по „копринения път“ от Лу до Магадха продължи една година. През по-голямата част от времето бях болен. Същата участ сполетя и останалите — всички заболяха от треската, която върлува в онези отвратителни южни джунгли. Въпреки че една трета от участниците в експедицията умряха по пътя, маркизът от Гей смяташе загубите ни за сравнително малки.

Вече не си спомням с подробности маршрута, по който минахме. А и да си го спомням, не бих го казал на никой грък. Впоследствие написах доклад за пътуването си и предполагам, че бележките ми са заключени в книгохранилището в Персепол.

Понякога през тази ужасна година дни наред живеех с чувството, че вече не ще видя Суза. Имаше и часове, в които нищо не ме интересуваше. Това е типично за треската. На човек му се иска да умре, за да се освободи от демоните, които денонощно го преследват. Конфуций е убеден, че светът на духовете не съществува. Ако е така, то кои са тези кошмарни същества, които се вселяват в болния? В такива мигове те са истински, което е доказателство, че съществуват. Демокрит оспорва логиката ми. Но ти никога не си боледувал, Демокрите, затова не знаеш какво е да те преследват духове.

Моята роля в експедицията така и не се изясни. Макар да бях почетен гост на Лу и зет на магадханския цар, същото време си оставах и нещо като роб. Не можех да оплача от отношението на маркиза от Гей към мен и пак чувствувах, че за него съм нещо като удобна вещ — вещ от която, ако е необходимо, лесно може да се откаже.

Щом стигнахме до гангското пристанище Чампа, поисках разрешение от маркиза да продължа сам към столицата. Отначало той ми отказа. Но неочаквано ми провървя. Царският наместник на Чампа ме бе виждал веднъж в двореца и ми оказа такива почести, че за маркиза стана невъзможно да ме държи като пленник, така да се каже, на моя територия. Уговорихме се да се срещнем в Раджагриха. После напуснах Чампа с една магадханска войскова част. Излишно е да споменавам, че нямах никакво намерение да ходя в Раджагриха. Едно, че не горях от желание да се срещна с тъста си. И исках да видя жена си и синовете си в Шравасти.

На десет мили източно от Чампа се разделих с военния си ескорт. Те продължиха за Раджагриха, а аз се присъединих към друг отряд от магадханската войска. Тези войници отиваха на републиканската граница и командуващият офицер бе повече от щастлив, че има честта да придружава царския зет. Всъщност той изпитваше ужас от мен. Скоро разбрах причината.

Макар слуховете за жестокостта на Аджаташатру да бяха стигнали дори и до Китай, аз бях склонен да не им вярвам. Знаех, разбира се, че е безмилостен човек. Бе погълнал — като раците — собствения си баща. Но в Гангската равнина това е по-скоро правило, отколкото изключение. Все пак мислех, че поне не е безпричинно жесток. Грешах.