Гор Видал - Сътворението

— Да, но това, че съм говорил с теб през последните си дни, може да предизвика важни промени в съдбата ми. Може да се окаже, че благодарение на теб, когато се родя отново, ще съм по-близо до изхода.

— Според мен си само на една крачка от нирваната.

— Боя се, че е много повече от крачка. Свързан съм с мъката. Има опасност следващото ми прераждане да е по-лошо и от сегашното. — Принц Джета посочи с поглед парализираното си тяло.

— Раждаме се само веднъж — казах аз. — Или поне така вярваме ние — добавих учтиво.

Принц Джета се усмихна.

— Позволи ми да ти кажа, че това, в което вярваш, е безсмислено. Невъзможно е да си представим бог, който взима една безсмъртна душа, позволява й да се роди само веднъж, играе си с нея, а после я съди и й отрежда вечно страдание или вечно удоволствие.

— Не, не вечно. Когато настъпи онзи час във вечността, всичко се съединява в едно.

— Не съм съвсем сигурен, че добре разбирам представата ти за вечността.

— И кой ли може да я разбере?

После смених темата. Заговорих за синовете си.

— Надявах се, че ще пожелаят да дойдат с мен. Също и Амбалика.

Принц Джета поклати глава.

— Би било неразумно. Там ще се чувствуват толкова чужди, колкото ти тук. Освен това…

Принц Джета замълча. Нещо отвъд реката бе привлякло погледа му. В долината, която се простираше до планините, сякаш се бе надигнала пясъчна буря. А денят бе безветрен.

— Какво ли може да е това? — попитах аз. — Мираж?

— Не — намръщи се принц Джета. — Това е царят. Побиха ме тръпки, макар че беше доста топло.

— Мислех, че е на личхавската граница.

— Там беше. А сега е тук.

— Струва ми се, че трябва да отпътувам, преди да е дошъл.

— Късно е — отвърна принц Джета. — Той ще поиска да те види.

— Но понеже не знае, че съм тук, бих могъл…

— Знае, че си тук. Той всичко знае.

Призори на следващия ден ме повикаха при царя отвъд реката. Сбогувах се с Амбалика, сякаш се прощавахме завинаги. Тя се опитваше да ме успокоява.

— Ти си негов зет. Баща си на любимите му внуци. Няма от какво да се страхуваш.

Но докато изричаше тези думи, имах чувството, че и тя се прощава с мен завинаги.

Нищо на този свят не може да се сравни с индийската армия. Гледката е поразителна. Всъщност това не е армия, а цял град. Представи си, Демокрите, един подвижен град от шатри с двеста-триста хиляди мъже, жени, деца, огромен брой слонове, камили, коне и биволи, които бавно напредват сред облаци от прах. Ето така индийският цар тръгва на война. Гърците се чудят, че Великият цар заминава за бойното поле с жените и покъщнината си, че му носят съдовете, пълни с хоапска вода,и че дори на Безсмъртните е позволено да водят жените и прислугата си. Но когато дойде време за бой, персийските спътници остават дълбоко в тила. В Индия не е така. Там царският град просто поглъща противника. Първи връхлитат слоновете. Ако се случи врагът да няма слонове, това е и краят на битката. Но ако неприятелската армия окаже съпротива, в битката се включват копиеносците и стрелците. Междувременно територията на врага се завзема от пазари, кръчми, работилници и снаряжение до такава степен, че той е смазан от самия обем на връхлетелите го хора и предмети.

При стълкновение на две еднакви по големина армии побеждава армията, която е успяла да убие противниковия водач. Ако това не стане, получава се едно огромно стълпотворение от два безнадеждно вплетени един в друг града. Разказват се истории за това как между воюващите царски армии настъпвала такава бъркотия, че и двете страни, били принудени да искат примирие, защото иначе било невъзможно да се оправят.

Колесницата пътува цял час, докато стигнем от първия пост отвъд реката до центъра на военния лагер, където се издигаше златната шатра на Аджаташатру. Всичко наоколо напомняше повече на огромно пазарище, отколкото на военен лагер. Движехме се много бавно. Минавахме покрай базарите, складовете за оръжие и кланиците и най-сетне стигнахме до вътрешния град, където бяха опънати царските и дворцовите шатри.

Кочияшът ме свали пред входа на царската шатра. Дворцовият управител ме въведе в странично отделение, където един роб ми поднесе сребърен съд с розова вода. Измих лицето и ръцете си според ритуала. Друг роб ме избърса с ленена кърпа. Обслужваха ме почтително, но мълчаливо. Щом свършиха работата си, оставиха ме сам. В такива случаи минутите текат бавно, но въображението работи бързо. Предполагах, че ще ме убият. Представях си един по един всички видове екзекуции, и то съвсем ясно, с най-ужасяващи подробности. Бях стигнал до бавното задушаване (от което изпитвам неописуем ужас), когато на прага на шатрата застана Варшакара. Изведнъж се почувствувах като плувец, който току-що е разбрал, че плаващото тяло до него не е къс дърво, а крокодил.