Гор Видал - Сътворението

Но дворцовият управител ме успокои.

— Не си се променил… почти — рече той, докато се прегръщахме.

— Ти си си същият!

Варшакара наистина изглеждаше точно така, както го помнех от първата ни среща във Варанаси преди тол-това много години. Тъй като бе ненадминат майстор на подлите машинации, той без никакво затруднение бе преминал от службата при убития баща на служба при убиеца син. Сега брадата му бе яркочервена като компенсация за изпадалите червени зъби.

Говорихме за Китай. Варшакара алчно поглъщаше и най-незначителните подробности, а аз за щастие можех да поднеса много хапки, с които да нахраня този хищник.

— Трябва да направиш доклад — заяви той накрая. — Имаме голямо желание отново да установим „копринения път“. Така казахме и на твоя спътник — той между другото още е в Чампа.

Не се учудих, че дворцовият управител вече е влязъл в преговори с маркиза от Гей. Мъчех се да отгатна какво ли е говорил за мен китайският ми колега. Нали го бях изоставил? Но Варшакара не каза нищо повече по въпроса.

После се разнесоха гръмотевични звуци — барабани известяваха приближаването на Аджаташатру. Излязохме навън. Със страхопочитание вперих поглед в туловището на едно животно, което сигурно бе най-големият слон в света… бял слон, който пристъпваше към нас като бавно движеща се, обсипана със скъпоценни камъни планина. Върху гърба на слона имаше беседка от сребро, инкрустирано с диаманти. Под сияйния й купол седеше огромна, проблясваща златна фигура.

— Аджаташатру! — разнесе се всеобщият вик във възхвала на царя. Благославяха го с пълно гърло. Гръмна проглушителна музика. Верноподаниците се проснаха в прахта.

Слонът спря. Поставиха стълбата. Мигновено двама професионални акробати се изкачиха на гърба на животното. Повдигнаха царя и му помогнаха да слезе.

Аджагашатру бе станал най-дебелият човек в света. Всъщност краката му не можеха да издържат страхотната тежест на огромното му туловище. Затова той или ходеше, както в момента, облегнат на раменете на двама акробати, или се подпираше на два дебели жезъла от слонова кост. Главата, вратът и раменете му се бяха слели в безформена маса и тъй както бавно тътреше крака напред приличаше на някакъв гигантски златен паяк.

Щом Аджаташатру приближи, сведох очи към земята. Надявах се, че може би ще спре и ще отбележи присъствието ми, но той мина покрай мен безмълвно, Втренчено гледах аления килим. Също като Великия цар Аджаташатру никога не стъпваше на гола земя.

Няколко часа по-късно Варшакара дойде при мен и ме дари с очарователната си усмивка. Кой знае защо, ми липсваха кървавочервените му зъби. Чудех се дали е трябвало да се откаже от това помрачаващо разсъдъка дъвчене на бетел. Неотдавна един човек, който разбира от тези работи, ми обясни, че можеш да държиш късчето между бузата и беззъбия си венец — и пак да се наслаждаваш на умопомрачение.

Варшакара ме въведе при даря. Аджаташатру се бе проснал на огромен диван, заобиколен от хиляди копринени възглавнички. Около него имаше десетина масички, отрупани с ястия и гарафи с вино, наредени така, че да са му подръка, а също и десетина красиви момиченца и момченца в предпубертетна възраст. Сексуалните вкусове на тъста ми не се бяха променили. Убедил съм се, че стига да не се променят към по-лошо, хората си остават такива, каквито са били на младини.

Едно осем-деветгодишно момченце нежно бършеше лицето на царя с ленена кърпа. Тялото на Аджаташатру блестеше от пот. Достатъчно бе да прекоси стаята, за да се изтощи. Макар да имаше вид на човек, който няма да живее още дълго, лицето му бе непроменено. Ако не за друго, то поради тлъстината си тъстът ми изглеждаше много по-млад от мен. Забелязал съм, че в страни с много горещ климат, където тялото бързо узрява и бързо се състарява, мъжете и жените умишлено надебеляват с цел да се подмладят и като не могат да запазят юношеската си красота, се стараят да възвърнат част от детския си чар.

Аджаташатру сияеше.

— Най-скъпи мой!

Огромното бебешко лице ме гледаше нетърпеливо, сякаш бях нещо, което се кани да лапне. После разпери ръце и обвитите му в коприна тлъстини увиснаха като кръгли сардийски възглавнички.

— Приближи се!

Приближих се. Като понечих да целуна по-близката му ръка, се спънах и паднах на дивана. Обзе ме ужас. В Суза. пък и във всеки двор, за такъв поклон пред суверена убиват човека на място. Но на мен дори не ми се разсърдиха.

Царят ме сграбчи под мишниците, почти ме повдигна и ме повлече върху дивана, сякаш бях кукла. Очевидно тлъстите ръце не бяха изгубили силата си. Паднах в огромната гръд, лъхаща на непоносимо съчетание от сто различни парфюма, а карминовите устни ме целунаха по лицето точно така, както детето обсипва с целувки куклата, която миг след това ще счупи.