Гор Видал - Сътворението

Косата, или перуката на Атоса, бе боядисана в червено, а големите й червеникавосиви очи бяха очертани не както обикновено с бяло, а с подобен на косата й огненочервен цвят. Въпреки че страдаше от някаква неизлечима болест на очите, тя до края на живота си не ослепя. Щастлива жена! Лицето й бе покрито с дебел пласт бяло мазило, което — всички казваха — прикривало мъжка брада. Ръцете й бяха малки и отрупани с пръстени.

— Носиш името на баща ми, Великия цар. Етикетът в стария двор не позволяваше на член от императорското семейство да задава въпроси. Непри-викналият към дворцовия живот човек би останал напълно озадачен от разговора, защото преките въпроси винаги имаха тон на изявление, а отговорите често звучаха като въпроси.

— Нося името на Великия цар.

Веднага изредих всички титли на Атоса, както задължителните, така и онези, които е допустимо да се пропуснат. Лаида ме бе обучила много внимателно.

— Познавах баща ти — каза царицата, щом свърших. — Дядо ти не познавах.

— Той бе пророкът на Премъдрия господ, който е единственият създател.

Два чифта очи погледнаха за миг усмихнатата статуя на Анахита. Между Атоса и мен като синя змия се вие-ше кълбестият благовонен дим.

— Така си заявил и в класната стая. Уплашил си учи-теля си. Сега кажи ми истината, момче. Върху него тегне ли проклятие?

Това беше истински въпрос, каквито задават в днешния двор.

— Не, Велика царице. Нямам такава способност… Или поне не знам да имам. — Не възнамерявах да се отказвам от нито едно оръжие. — Просто служа на Премъдрия господ и на неговия син, огъня.

Наистина ли съм бил толкова умен, такова дете-чудо на осем години? Не. Но бях добре подготвен от Лаида, която твърдо бе решила не само да оцелее, но и да възтържествува в Суза.

— Моят баща, Великият цар Кир — каза Атоса, — почиташе слънцето, а следователно и огъня. Но почиташе и останалите висши богове. Той възобнови храма на Бел-Мардук във Вавилон. Построи храмове на Индрa[1] и Митра[2], И бе любимец на богиня Анахита.

[1] В древноиндийската митология бог на гърма и мълнията, предводител на боговете, често изобразяван като мъж на бял слон. В една от четирите си ръце държи мълния. — Б. пр.

[2] Древноирански бог на слънцето и светлината, култът към когото широко се разпространил в Мала Азия, а по-късно и в Римската империя. Изобразяван най-често като младеж с фригийска шапка, притиснал с коляно бик. — Б. пр.

Атоса посочи с глава бронзовата статуя. Вратът на идола бе окичен с венец от свежи летни цветя. Възприех това като някакво зловещо чудо. Все още не бях научил, че в Суза цяла зима отглеждат цветя на закрито — един въведен от мидийците разкош.

Атоса ме разпита за дядо ми. Разказах й всичко, което знаех за пророчествата му. Описах смъртта му. Особено силно впечатление й направи фактът, че лично съм чул гласа на Премъдрия господ.

Въпреки че следваха Лъжата, Атоса и нейните маги бяха принудени да признаят Премъдрия господ за нео-бикновено могъщ бог, ако не по друга причина, то, защото сам Великият цар бе провъзгласил от единия до другия край на света, че короната и победите му са дар от Премъдрия господ. И понеже трудно би могла да се противопостави на мъжа си Дарий, Атоса се отнасяше към този въпрос с напълно понятна предпазливост.

— Тук Зороастър е почитан — заяви тя с известна несигурност в гласа — и, разбира се, ти и майка ти сте ни…

На това място Атоса произнесе една изискана староперсийска фраза, която изобщо не може да се преведе на гръцки, но означава нещо като „най-скъпи, сякаш сте ни кръвни роднини“.

Поклоних се ниско и се чудех какво трябва да отговоря. Лаида не ме бе подготвила за такава любезност.

Но Атоса не очакваше отговор. Известно време необикновените й червеникавосиви очи останаха приковани в мен.

— Реших да ви преместя в по-добро жилище. Кажи на майка си, че много се изненадах, когато разбрах, че живеете в стария дворец. Станала е грешка. Виновниците са наказани. Кажи й още, че ще я приема, преди дворът да отпътува за Екбатана. Решено е също, че ще бъдеш записан в първия отдел на дворцовото училище. Ще учиш заедно с великите принцове.

Сигурно съм показал радостта си, защото на царицата сякаш не й стана приятно. Години по-късно, когато бяхме вече приятели, Атоса сподели, че всъщност не тя, а самият Дарий решил да подобри положението ни. Очевидно, някое от посланията на Лаида бе стигнало до Хистасп. Хистасп изпратил гневно писмо на сина си, който заповядал да ни бъде оказано дължимото внимание със съответните почести.