Гор Видал - Сътворението

Помня ясно първото си посещение в къщата му. Стоях в дъното на вътрешния двор. Между мъдреца и мен имаше стотина ученици. Както вече споменах, Конфуций взимаше много малко или пък изобщо не взимаше пари от тези млади хора. Подаръци приемаше, при условие че са скромни. Обичаше да казва: „Не съм отказал на никой, който е поискал наставление от мен, независимо колко а беден, дори когато не може да донесе нищо друго освен късче сушено месо.“ Като естествена последица от това Конфуций никога не си губеше времето с глупаци. „Уча само онези, които изгарят от желание, от възторг, които искат да научат онова, което знам.“ Наричаше и учениците си, и последователите си „деца мои“, сякаш наистина бяха деца.

Имах съвсем бегла представа за текстовете, които цитираше, тъй че не бях идеалният, горящ от възторг ученик. И въпреки това открих, че. чуя ли бавния, малко писклив глас на Учителя, се заслушвам внимателно, макар да разбирам само половината от неговите цитати. Но когато решеше да тълкува някой древен текст, той беше ясен като водите на река Хоасп.

Спомням си въпроса, който му зададе един ентусиазиран и превъзбуден младеж:

— Ако нашият господар херцогът помоли Учителя Кун да служи в правителството, какво ще направи Учителят Кун?

Фан Чъ прошепна на ухото ми:

— Това може би не е случайно.

Конфуций погледна за миг младежа. После цитира някаква древна максима:

— Искат ли те, иди. Отхвърлят ли те, скрий се. Фан Чъ бе възхитен от елегантния отговор. Но аз не бях в особен възторг. На всички бе известно, че Конфуций цял живот се мъчи да намери владетел, който в най-добрия случай ще го остави да управлява държавата, а в най-лошия — ще следва точно съветите му. Макар че старецът бе вече седемдесетгодишен, амбицията му да управлява си оставаше все така силна.

— Би ли разтълкувал цитата, Учителю? — попита нервно младежът. Чудех се дали барон Кан не го е накарал да зададе този въпрос. — Мнозина вярват, че са те повикали да ръководиш държавата.

Конфуций се усмихна. Повечето от зъбите му си бяха на мястото.

— Дете мое, знам какво си мислиш. Мислиш си, че крия нещо от теб, някаква тайна. Вярвай ми, нямам тайни. Ако имах, нямаше да съм аз.

— Отлично — прошепна Фан Чъ.

От онази сутрин си спомням още един разговор. Намръщен младеж с глуповато изражение на лицето заяви.

— В моето село хората говорят, че си много учен, но се чудят защо всъщност не си постигнал нищо на този свят, нито пък си спечелил истинска слава.

Учениците поеха дълбоко въздух. Фан Чъ настръхна, Конфуций се разсмя. Искрено се забавляваше.

— Приятелите ти са съвсем прави. Наистина досега не съм блеснал с нищо. Затова пък никога не е късно, нали? Ще започна да се упражнявам. Още днес. Но в какво? Стрелба с лък? Надбягване с колесници? Да, ще участвувам в надбягването, щом се подготвя. Всички си отдъхнаха и се засмяха.

Същия ден следобед пак отидох при Конфуций. Този път там бяха само неколцина от най-близките му приятели. Стори ми се, че моето присъствие не го безпокои.

Може би казва истината, помислих си аз, като твърди, че няма тайни. Но ако имаше тайни, моята задача бе да ги разкрия и да докладвам на барон Кан.

Конфуций седеше на килимче в гостната. От двете му страни бяха най-старият му ученик Дзъ-лу и най-любимият му ученик, младият, но болнав Йен Хуей. Зад тях се мяркаше синът му, който наистина преждевременно се бе състарил, а отпред седеше Цзъ-лу — синът на сина му. Конфуций се отнасяше към внука си като към син, а към сина като към познат, защото синът бе глупак.

Това, изглежда, е закономерност в семействата. Качествата на бащата — добри или лоши — обикновено липсват у сина му.

Учениците открито обсъждаха намеренията на барон Кан по отношение на Конфуций. Това правеше и Учителят.

— Върнах се у дома, защото ме увериха, че съм необходим — каза той, — а да си необходим, означава да служиш на държавата, независимо като какъв, Йен Хуей поклати глава.

— Защо трябва Учителят да губи ценното си време в чиновнически дела? — Йен Хуей говореше толкова тихо, че всички трябваше да се наведем напред, с ръка на ухото. — Не е ли по-добре да приказваш с нас или с младите рицари, които идват да те видят, или пък с държавните чиновници, които идват да се съветват с теб? Защо ще се нагърбваш с Министерството на полицията, когато ти единствен можеш да обясниш на хората обичаите на предците и да ги поведеш към добротата?

Дзъ-лу побърза да възрази.

— Десет хиляди пъти си чувал Учителя да казва: „Онзи, който не заема никаква длъжност в държавата, не може да обсъжда политиката й.“ Е, барон Кан повика Конфуций. Това означава, че има нужда от него. Означава, че хармоничното състояние на нещата, за което мечтаем още от времето на Чжоу, наближава.