Гор Видал - Сътворението

Барон Кан бе вперил поглед в армията си. Не знаех какво да правя. Страхувах се, че са ме забравили. Когато и последният войник се изтегли от площада, до мен застана херцог Шъ.

— Каква сцена! Чувствувам се унизен! Ти се държа като дивак! Ела! Веднага! — Сграбчи ме за ръката. Но аз не помръднах, сякаш краката ми бяха заковани с гвоздеи в утъпканата червеникава земя.

Внезапно диктаторът погледна към нас и херцог Шъ възвърна дворцовите си обноски.

— Скъпи барон Кан! Какво удоволствие за мен е да те видя в този неповторим ден! Когато всичко предвещава победата на моя любим племенник, херцога на Лу!

Китайският етикет е изключително строг. Макар моят господар да не бе нищо повече от един обеднял мошеник, всеки китайски, двор го приемаше като херцог. И макар че едва ли има херцог в Средното царство, на когото потомствените министри да не гледат с презрение, няма херцог, към когото да не се отнасят както на публично място, така и насаме като към божествена личност и истински потомък на Жълтия император.

Барон Кан изпълни задължителния минимум от движения на тялото, които един нискостоящ барон, пък бил той и господар на държавата, трябва да направи в присъствието на херцог.

— Твоят племенник, моят господар, ще бъде тук с настъпването на нощта. Предполагам, че ще отседнеш при него.

— Всъщност не съм сигурен. Преди малко разговарях с дворцовия управител. Изглеждаше много развълнуван, което е естествено. Днес, така или иначе, е денят на костенурката, а това не е обикновено събитие. Но и чичото на херцога не го посещава всеки ден, тъй че и този случай е необикновено събитие, нали, бароне?

— Изглежда, небето е решило да ни глези, херцоже. Ще бъдеш добре дошъл, ако отседнеш в моята безрадостна колиба.

— Много любезно от твоя страна, бароне, наистина много любезно. Сам ще намеря твоя управител. Оттук нататък нямай грижа за мен. Ще се оправя. Да вървим — подкани ме херцогът.

В този миг вдигнах очи към барон Кан, но той сякаш не ме забелязваше и гледаше херцога.

— Твоят роб ще остане с мен — каза той.

— Колко любезно! Естествено, надявах се, че ще му разрешиш да спи в двореца, но нямаше да го правя на въпрос.

— Ще остане в двореца, херцоже. Като мой гост. Така получих свободата си. Херцог Шъ щеше да се пръсне от яд, но не можеше да направи нищо. Барон Кан беше диктатор и думата му бе закон.

Един почтителен помощник-управител ме заведе до. стаята ми в двореца Чъ.

— Господарят ще те приеме довечера след сеанса с костенурката — каза той.

— Роб ли съм? — попитах. Исках да съм наясно от самото начало.

— Не. Ти си почетен гост на барон Кан. Можеш да ходиш където пожелаеш, но тъй като херцог Шъ вероятно ще се помъчи да те отвлече…

— Разбирам. Никъде няма да мърдам. Ако нямаш нищо против, ще стоя тук.

Диктаторът изпрати да ме повикат едва след полунощ. Прие ме любезно — доколкото можех да преценя. Нито лицето, нито тялото му издаваха някакви чувства. След като изпълних необходимия брой поклони, гърчове и ръкомахания, той ми даде знак да седна на килимче от дясната му страна. Зад параван от пера две жени свиреха тъжна музика. Сигурно бяха конкубини. Стаята се осветяваше от една-единствена бронзова лампа, в която гореше ароматично масло или както го наричат китайците „парфюм от орхидеи“. Макар и маслото да не е по-лучено от орхидеи, тъй като те не миришат на нищо, то наистина излъчва нежния аромат на някакво цвете и е много скъпо.

— Както виждаш, поставих те на почетното място от дясната си страна — каза баронът.

Сведох глава. Но бях малко озадачен. В Средното царство почетното място е отляво на домакина. Баронът се досети какво ме е смутило.

— В мирно време почетното място е отляво. По време на война то е отдясно. Ние сме във война, Кир Спитама. — Произнесе чуждото име с лекота. Славеше се с това, че имал най-добрата памет в цял Китай. — Вече не си роб — добави той.

— Благодаря, Господарю барон…

Баронът ме прекъсна с изискано движение на ръката.

— Фан Чъ ми каза, че си роднина на Великия цар отвъд западната пустиня. Каза още, че си му станал приятел. Така че трябва да ти отвърнем със същото, което си направил за нашия приятел и роднина.

Очите ми се насълзиха. Малко е да се каже, че бях трогнат.

— Ще съм вечно благодарен…

— Да, да. Като твой домакин не съм направил нищо повече от това да следвам мъдростта на Конфуций.

— Където и да отида, чувам хвалебствия за този божествен мъдрец — отговорих аз. — Възхищават му се почти колкото и на теб…