Гор Видал - Сътворението

— Кой ще спечели войната? — попитах аз.

— Гей е по-богата и по-силна държава от Лу. Но Лу е особено свята и древна страна. Всичко, което за хората от Средното царство е мъдро и добро, се свързва с основателя на този град, херцог Тан.

— Но за да спечелиш една война, едва ли е достатъчно да си мъдър, добър и да имаш древни традиции.

— Разбира се, че не е достатъчно. Тези неща се решават от небето, не от хората. Ако останеше на хората, вълците от Цин щяха да поробят всички ни. Но небето държи вълците настрана. Подозирам, че тази война ще е кратка. Гей, дори и да може, което е съмнително, не ще се осмели да наруши равновесието в света, като завладее Лу. Чжан Цю е чудесен генерал. Освен това е предан ученик на Конфуций. Дори отиде в изгнание с него. Но преди седем години Конфуций му каза, че дългът му е тук, и оттогава той е управител на Чъ. Според мен има много добри качества, въпреки че не е благородник. Ето защо винаги съм бил учтив с него. — За херцога учтивостта бе израз на най-висока почит.

Диктаторът прегърна генерала си. После на всеки войник поднесоха от жертвеното месо. Когато печените мръвки изчезнаха, Чжан Цю с висок глас даде заповед, която не можах да разбера. От другия край на площада към нас се понесе колесница с двама души.

Излишно е да споменавам, че херцогът се познаваше с офицера в колесницата. Той винаги повтаряше, че в Средното царство нямало особа, на която да са били представени толкова много хора.

— Това е вторият главнокомандуващ. Също ученик на Конфуций. Всъщност делата на семейство Чъ се водят от протежетата на Конфуций, затова след толкова години барон Кан изпрати да го повикат. — Херцогът се загледа във втория главнокомандуващ, който поздравяваше диктатора. — Не си спомням името му. Но е опасен човек. Веднъж го чух да казва, че никой не трябва да живее от чужд труд. Бях поразен. За щастие Конфуций също бе поразен. Спомням си отговора му, който често цитирам: „Трябва да правиш онова, което положението ти в обществото ти е предопределило, също както простолюдието трябва да прави онова, което му е предопределено. Ако си мъдър и справедлив, онези, които изправят снага с вързани на гърба си бебета, ще се уповават на теб. Затова не си губи времето, не се мъчи сам да си отглеждаш ориза. Остави това на селяните.“ Конфуций отбеляза и друго важно нещо…

Вече не го слушах. Бях разпознал втория главнокомандуващ. Беше Фан Чъ. Трескаво мислех. Дали веднага да отида при него, или да чакам завръщането му след войната? Ами ако го убият? Съзнавах, че в такъв случай ще прекарам остатъка от живота си като роб на лудия херцог на „свещената земя“. Още в Лоян ми бе станало ясно, че херцогът е толкова вятърничав, че не бих могъл да го убедя да предприеме дългото и опасно пътуване до Магадха.

Щях да остана роб до края на живота си и да пътувам от място на място, да ме показват като опитомена маймуна и да ми щипят бузата, за да видят китайците как почер-венява или избледнява. Между такъв живот и смъртта избрах смъртта — или бягството. Направих избора си там, на многолюдния площад пред големия храм на Лу.

Пробих си път през тълпата, пропълзях между войниците и се хвърлих към Фан Чъ. Но преди да успея да го заговоря, двама души от стражата на Чъ ме сграбчиха под мишниците. Бях само на няколко крачки от барон Кан, който ме гледаше с безизразно лице. Чжан Цю се намръщи. Фан Чъ примигна.

— Фан Чъ! — извиках аз.

Моят стар приятел ми обърна гръб. Обзе ме ужас. Според китайския закон сега бях избягал роб. Очакваше ме смърт.

Стражата вече ме влачеше, когато се сетих да извикам на персийски:

— Така ли постъпваш с посланика на Великия цар?

Фан Чъ рязко се извърна. За миг впери поглед в мен. После се обърна към Чжан Цю и му каза нещо, което не успях да чуя. Чжан Цю даде знак на стражата и ме пуснаха. Приближих се до Фан Чъ, като се превивах по китайския маниер. Не бях изпитвал такъв страх от времето, когато бях дете и се гърчех по килима на царица Атоса.

Фан Чъ слезе от колесницата и сърцето ми, което бе замряло, заби отново. Той ме прегърна и прошепна на персийски:

— Как? Какво? Говори бързо!

— Плениха ме в Цин. Сега съм роб на херцог Шъ Получи ли съобщението ми?

— Не.

Фан Чъ ме освободи от прегръдката си. Отиде до херцог Кан и му се поклони ниско. Размениха няколко думи. Макар яйцевидното лице на барона да не издаваше никакви чувства, яйцевидната му глава едва забележимо кимна. После Фан Чъ се качи на колесницата си. Чжан Цю яхна черен жребец. Последва команда. Почти тичешком войските на семейство Чъ прекосиха площада и поеха пътя си към носещата нещастие Ниска врата.