Гор Видал - Сътворението

Пред храма видяхме хиляда пехотинци, строени в бойна готовност. Носеха кожени куртки. Бяха преметнали през рамо брястови лъкове. На коланите им висяха дълги мечове. Край войниците се трупаха деца, уличници, продавачи на цветя. В далечния край на площада, на огъня в олтара, се печаха принесените в жертва животни. Настроението бе по-скоро празнично, отколкото войнствено.

Херцогът попита един от стражата пред вратата на храма какво става. Войникът отговори, че барон Кан е вътре и говори на небето. Когато зае мястото си до мен сред тълпата, херцогът вече беше в много лошо настроение.

— Това е наистина ужасно. И е светотатство. Той не е херцогът.

Бях любопитен да узная какво точно става в храма. Господарят ми се постара да ми обясни.

— Мнимият херцог разказва на предците, които съвсем не са негови предци, че страната е нападната. Заявява, че ако небето и всички предци му се усмихнат, ще спре неприятеля пред Каменните врати. Междувременно им предлага всички обичайни жертвоприношения, молитви, музика. После главнокомандуващият ще си изреже ноктите…

— Какво ще направи?

Херцогът ме погледна с известно учудване.

— Вашите генерали не си ли режат ноктите преди битка?

— Не. Защо да правят такова нещо?

— Защото когато умре някой познат, преди погребението винаги си режем ноктите, в знак на почит. И по-неже на война хората умират, нашият командуващ генерал, така да се каже, предварително се подготвя за погребение, като облича траурна одежда и си изрязва ноктите. После повежда армията си през вратата, която е свързана с лоши предзнаменования — тук това е Ниската северна врата, — и се отправя към бойното поле.

— Мислех, че един генерал търси само добри предзнаменования.

— Точно така — отговори херцогът малко раздразнено. Като повечето хора, които обичат да обясняват, и той мразеше да му задават въпроси. — Залагаме на противоположностите, както прави и небето. Тръгни през вратата, която носи нещастие, за да се върнеш през вратата, която носи щастие.

По време на странствуванията си бях разбрал, че повечето религиозни обреди изглеждат безсмислени, ако човек не е посветен в тайнствата на култа.

— Той ще отправи и тринадесет молитви към числото тринадесет.

— Защо тринадесет?

Херцогът купи от един търговец малко пържено гущерче. Не ми предложи да опитам, което възприех като лошо предзнаменование. Самият той несъмнено го е възприел като добро.

— Тринадесет — започна херцогът, като същевременно дъвчеше гущерчето — е важно число, защото човешкото тяло има девет отверстия (тогава си припомних ужасния разказ на Сарипутра за тези отвори) и четири крайника. Девет и четири прави тринадесет, което е равно на един човек. Щом окаже почит на числото тринадесет, генералът ще отправи молитва за освобождаване на хората му от петната на смъртта. Петното на смъртта — добави бързо той, преди да съм успял да задам въпрос — е онази част на тялото, най-малко защитена от небето и поради това най-уязвима за смъртта. Преди много години ми казаха къде е моето петно и оттогава най-внимателно го пазя. Всъщност…

Но не ми беше съдено да чуя подробностите около неговото петно на смъртта. В този миг бронзовата врата широко се отвори. Палки от нефрит заиграха по барабаните. Екнаха камбани. Войниците развяха пъстри копринени знамена. Всички очи се отправиха към входа на храма, където стоеше потомственият диктатор на Лу.

Барон Кан бе нисък дебел мъж. Лицето му бе гладко като черупка на яйце. Бе загърнат с траурно наметало.

Той се обърна тържествено с гръб към нае и три пъти се поклони на предците в храма. После отвътре излезе висок красив мъж. Той също бе в траурна одежда.

— Това е Чжан Цю — каза херцогът, — управителят на семейство Чъ. Той ще поведе армията на Чъ през Каменните врати.

— Лу няма ли армия?

— Има. Армията на Чъ.

Както на повечето китайци, на херцога му бе чужда представата за национална армия. Почти във всяка страна родовете имат собствени войски. И тъй като най-могъщият род има съответно най-много войска, той притежава и най-голяма власт в страната. Единственото изключение от това правило е Цин, където барон Хуан бе успял да обедини в една армия не само войските на останалите благородници, но и всички годни да воюват мъже в страната. Резултатът е военна държава, подобна на спартанската — аномалия в Средното царство.

За да си осигурят победа, диктаторът и неговият генерал изпълниха пред погледите на тълпата низ от тайнствени обреди.