Гор Видал - Сътворението

— Заповядахме да бъдат построени шестстотин триери.

Свикваме войски от всички части на империята. Увеличаваме данъците за всички сатрапии.

Дарий посочи със скиптъра си към Барадкама, който прочете списъка с данъците. Щом някой от благородниците чуеше засягащото него или имението му увеличение на данъка, в залата отекваше лека въздишка. Макар персийските благородници да са освободени от данъци, от тях се изисква да осигуряват онези войски, които са сърцевината на персийската армия. В известен смисъл, когато Великият цар отива на война, именно персите плащат най-скъпо.

Ковчежникът свърши и Дарий продължи:

— Похода ще оглави нашият син и наследник, Ксеркс. Ксеркс бе чакал тази заповед цял живот и въпреки това изражението на лицето му не се промени.

— Командуването на флотата ще поеме племенникът ни Мардоний.

Това бе изненада. Всички очакваха Мардоний да е вторият главнокомандуващ. Може би постът адмирал означаваше същото, може би — не. Великият цар не благоволи да обясни. Погледнах застаналия отдясно на трона Мардоний. Красиво оформената брада не можеше да скрие усмивката му. Беше щастлив. За разлика от мен. Щях да тръгна за Гърция с Ксеркс. Ако останех жив след похода, един ден може би щях да се върна в Индия и да видя Амбалика и синовете си. Признавам, че бях много отчаян. Не виждах бъдеще за Персия на запад. И по-точно, не виждах друго бъдеще за себе си освен на изток. След нещастния ми брак с Пармида мислех с още по-голям копнеж за Амбалика. Демокрит иска да знае защо повече не съм се женил. Отговорът е прост — нямах достатъчно пари. Освен това подсъзнателно се надявах, че един ден или ще отида да живея в Шравасти с Амбалика, или ще доведа нея и най-важното, синовете си, в Персия.

В края на аудиенцията, като си помагаше с дясната ръка, Дарий се изправи и остана така за миг. Леко се олюляваше. Тежестта на тялото му падаше изцяло върху десния крак. Ксеркс тръгна към него, но Дарий направи знак да не се приближава. После бавно, несигурно и мъчително заслиза от трона.

На последното стъпало от подиума Дарий пристъпи с немощния си крак, като мислеше, че ще го плъзне по пода. Не бе пресметнал добре. Имаше още едно стъпало. Сякаш някаква висока, позлатена врата се завъртя и се затвори — Великият цар се олюля и пред очите на зашеметения двор бавно, много бавно се свлече по лице на пода. Макар все още да стискаше скиптъра с дясната си ръка, короната падна от главата му и с ужас видях, че този обръч от смъртоносно злато се търкаля право към мен.

Проснах се по корем. Такова нещо никога не се бе случвало, затова всички лежахме като мъртви на пода и не смеехме да помръднем, докато Ксеркс и дворцовият управител помагаха на Дарий да се изправи на крака.

Понесоха, по-скоро повлякоха Великия цар и когато минаха покрай мен, чух тежкото му дишане и видях на тъмночервения под прясна следа от алена кръв. Беше разцепил устните си. Счупил бе здравата си ръка. Великият цар вече умираше.

Нямаше гръцка война тази година, нито следващата. Войната бе отложена не заради немощта на Великия цар, а защото Египет предпочете да вдигне въстание, вместо да плаща наложените нови данъци. И така, армията, която Великият цар бе събрал, за да завладее Гърция, сега трябваше да умиротвори и накаже Египет. От единия до другия край на света глашатаи съобщаваха, че напролет Дарий ще поведе войските и ще унищожи Египет.

Но три месеца по-късно, когато дворът бе в знойния Вавилет, а Суза бе затрупана от незапомнена снежна буря, Великият цар умря на шестдесет и четири години. Царувал бе тридесет и шест.

Смъртта завари Дарий — какво ли не се случва на този свят?! — в спалнята на царица Атоса. Карали се. Атоса твърдеше, че той просто искал да се скара с нея.

— Аз както винаги се мъчех да го успокоя — каза тя. Бяхме в покоите й във Вавилон. Това бе в деня, преди всички да заминем за Пасаргада, където щеше да се извърши погребението на Дарий и коронацията на Ксеркс.

— Знаех колко е болен — обясняваше Атоса. — И той го знаеше. Въпреки това бе ужасно разгневен, уж на мен, а всъщност на себе си. Не можеше да понася собствената си немощ. Разбирам го. И аз не мога. Както и да е, дойде при мен тайно, в женска носилка със спуснати пердета. Вече не можеше да ходи. Беше невъздържан. Имаше болки. Лежеше ей там! — Атоса посочи мястото между стола и мен. — Знаех, че умира, Но мисля, че той не го знаеше. Човек не знае, нали разбираш? Настъпва момент, след който човек губи представа за времето и си мисли, че никога няма да умре, защото все още е тук и не е мъртъв. Все още е жив, а оттам нататък нищо друго не е важно. Нищо няма да се промени. Опитах се да го поразсея. Като млади играехме на гатанки. Колкото и да е чудно, обичаше игрите с думи. Колкото по-сложни, толкова по-добре. Затова се опитах да го развлека, като предложих няколко игри. Но той не пожела… държеше на своето. Укоряваше Ксеркс. Аз не казах нищо. Укоряваше мен. Пак не казах нищо. Знам си мястото.