Когато най-сетне певецът млъкна, Мардоний лежеше неподвижно като мъртъв, а Артемизия седеше като закована на стола. Царският съгледвач бе опулил очи или по-точно гледаше с невиждащ поглед.
— Високоуважаеми Кир Спитама — каза Артемизия, — позволи ми да ти представя брат си, принц Пигрий.
Пигрий се поклони ниско.
— Смиреният певец с радост пее за ахейския си господар.
— Персиец съм — заявих доста глупаво аз. — Всъщност съм половин грък, разбира се…
— Познах, без да ми казваш! Очите! Челото! Властната Ахилова осанка!
— Значи не си сляп?
— Не. Но съм истински певец, потомък на Омир, който е живял отвъд онзи проток. — Пигрий посочи към прозореца.
Макар да знаех, че Омир е роден на остров Хиос, а не на остров Кос, не го поправих.
— Неговата музика тече в жилите ми — продължи Пигрий.
— Чухме това — отвърнах учтиво аз. После, като ся спомних какво изпя за Ахил, добавих: — Нима не ти е известно, че Ахил е бил по-възрастен от Патрокъл и никой от двамата не е бил катамит? Те по-скоро са били любовници, по гръцки маниер.
— Трябва да предоставиш някаква свобода на вдъхновението ми, благородни господарю. Освен това не е тайна, че Ахил е бил по-младият, но не е смеел да го каже, както твърди и предшественикът ми.
— Пигрий е прероденият Омир — заяви Артемизия Не можах да разбера дали говори сериозно. Сега Мардоний лежеше с гръб към нас. Хъркаше.
— Персийският Одисей спи. Трябва да говорим по-тихо — прошепна Пигрий. После отново извиси глас: О, колко далеч е той от своя дом в Итака, където жена му Пенелопа крои планове да го убие, защото й харесва да е царица на Итака, а харемът й да е пълен с мъже.
— Но известно е, че Пенелопа с радост е посрещнала Одисей а… — Млъкнах. Макар и късно, схванах как стоят нещата. Пигрий бе луд.
По-късно чух и друга версия — че само се преструвал на луд, защото се страхувал от сестра си Артемизия, която при смъртта на баща им заграбила законно полагащата мусе корона. Ако тези слухове са верни, може да се смя-та, че онова, което е започнало като фарс, се е превърнало в действителност. Ако носиш една маска достатъчно дълго неизбежно заприличваш на нея. Откакто царуваше Артемизия, Пигрий се занимаваше с преработването на цялата „Илиада“. След всеки Омиров стих бе прибавил по един свой. Резултатът от този труд можеше да влуди всекиго, особено ако го слуша в изпълнение на автора. Пигрий бе автор и на друго едно необикновено остроумно съчинение за битката между някакви жаби и мишки, което скромно приписваше на Омир. Веднъж в летен следобед ми изпя тази своя творба с неочаквано приятен глас и аз много се забавлявах, изумен от наблюдателността и умението му да се подиграва на всичко онова, с което се перчи арийската военна класа — класата, към която самият аз едновременно принадлежа и не принадлежа. Аплодирах го от сърце.
— Прекрасна творба!
— Нищо чудно — отвърна той, отметнал глава назад. Продължаваше да се прави на сляп. — Омир я е съчинил. Аз само я изпълнявам. Аз съм гласът му.
— Ти си прероденият Омир, така ли?
Пигрий се усмихна. Постави пръст на устните си и тихичко се измъкна от стаята. Често съм се чудил какво ли е станало с него в онзи влажен крайморски дворец на Артемизия.
Докато бях в Халикарнас, получихме и лошите новини от Гърция. Не помня кой ни ги донесе. Вероятно някой търговски кораб. Забравил съм и какво точно ни съобщиха. Спомням си само, че на следващата сутрин двамата с Мардоний напуснахме Халикарнас и отпътувахме за Суза.
Атиняните до днес смятат битката при Маратон за най-голямата бойна победа в историята на войните. Както винаги преувеличават. Всъщност ето какво се случи.
— Предпочитам Индия — отвърнах аз.
В последна сметка мечтите и на двама ни не се сбъднаха Дарий бе побеснял от неуспеха на Датис. На младия Артаферн не се сърдеше поради предаността си към баща му. Просто го сложиха в списъка на запасните офицери за голямо удоволствие на Ксеркс. Но когато престолонаследникът поиска да оглави следващия поход към Атина, Великият цар отговори, че нямал средства. Трябвало му време, за да попълни хазната, да построи нова флота да обучи още войници.
През последните години от живота си Дарий неочаквано се успокои. Беше се примирил с факта, че вече никога няма да поведе армията. Освен това беше решил, макар и това да не отговаряше на истината, че няма достатъчно способни генерали, на които може да се довери. Мардоний си оставаше негов любимец, но Великият цар се отнасяше към амбициозния си племенник като към връстник, немощен като самия него.
Читать дальше