Гор Видал - Сътворението

— Ти никога не си бил в морето. Думите на Мардоний ме озадачиха.

Когато му припомних, че съм преплавал Южното море, той поклати глава.

— Друго исках да кажа. Никога не си командувал собствен кораб. Това е нещо несравнимо.

— Да, Господарю на морето — подразних го аз добродушно.

Но той не можа да ми отговори. Отново се бе задъхал. Седнахме на една повалена колона точно срещу двореца. Известно време наблюдавахме как идват и си отиват просителите.

— Какви са новините от Ксеркс? — Мардоний изтри лицето си с ръкав. Утринната прохлада бе изчезнала под лъчите на слънцето и сега от самата земя се надигаше зной.

— В Персепол е — отговорих аз.

— Строи ли? — Мардоний вдигна една шишарка. — Що за живот е това? — Взе да чупи твърдите люспи на шишарката, като търсеше под тях семена. Но семена нямаше и той запрати шишарката по дървото, което я беше родило. — Казах на Великия цар, че Ксеркс трябва да поведе армиите към Атина. — Знаех, че е лъжа, но си замълчах. — Дарий се съгласи.

— И все пак не позволиха на Ксеркс да замине.

Мардоний потърка ръка в грубата повърхност на каменната колона.

— Ксеркс трябва да завоюва победи. — Той потупа камъка, сякаш беше кон. — Миналата година, когато разбрах, че няма да съм достатъчно здрав, за да изляза на бойното поле, посъветвах Великия цар да отмени похода на запад и да изпрати армия в онази твоя маймунска страна.

— Това истина ли е? — Въпросът ми беше груб, защото не знаех отговора.

— Един персийски благородник винаги казва истината — отговори без усмивка Мардоний. — Дори когато лъже — добави той. Личеше, че кракът пак го боли. — Да. Това е истина. Искам едно-единствено нещо, да бъда завоевателят на гърците. Не желая да деля тази заслуга с Артаферн или Датис. Ето защо тогава се надявах Ксеркс да поведе армията на изток.

— А догодина ти ще я поведеш на запад.

— Това исках. Но не го получих.

Повярвах на Мардоний. В края на краищата не беше тайна, че иска да стане сатрап на всички гърци в Европа. И понеже при сегашната обстановка най-вероятно младият Артаферн щеше да се сдобие с този пост, заговорих за друго.

— Царица Артемизия доволна ли е от положението си? Мардоний се засмя.

— Какво по-точно имаш предвид? Положението й може да се разглежда от няколко страни.

— Говоря като царски съгледвач. Тя пренебрегва сатрапа. Обръща се направо към Великия цар. Сатрапът е недоволен.

— Но Артемизия е доволна, народът й също. Това е дорийски град, а дорийците са свикнали да боготворят своите царски семейства. Хората я обичат, в което сам имах възможност да се убедя. Когато изгоних йонийските тирани, изгоних и нея. А тя ми изпрати съобщение, че ако искам да сваля една династия, съществувала, откакто съществуват арийските богове, двамата ще трябва да се срещнем на бойното поле.

— В двубой?

— Така се подразбираше — усмихна се Мардоний. — Както и да е, изпратих й съобщение с няколко успокоителни думи, след което й представих собствената си прекрасна особа с напълно здрав крак.

— А тя къде те посрещна? На пода ли?

— На трона. После в леглото. Подът е за много млади хора. Трябва да ти кажа, че тя е очарователна жена. Бих дал… болния си крак, за да се оженя за нея. Но това е невъзможно. Така че живеем съвсем открито, като мъж и жена. Невероятно! Тези дорийци са различни от останалите гърци, а и от всички други народи. Жените им правят каквото си искат. Наследяват имоти. Дори си уреждат състезания, също като мъжете.

Не съм посещавал друг дорийски град освен Халикарнас. Подозирам, че Халикарнас е най-прекрасният сред тях, точно както Спарта е най-отвратителният. Ксеркс се дразнеше от независимия дух на дорийките. Ако се оженеше за някоя, много скоро се развеждаше. Конкубините отпращаше все под претекст, че не може да понася меланхолията им. А те наистина страдат, защото не могат да живеят затворени в харем! Какви ли не чудатости се срещат сред хората — установил съм, че тръгне ли човек по широкия свят, рано или късно ще се сблъска с най-невероятни неща.

Артемизия ни прие в продълговатата зала с нисък таван и тесни прозорци, от които се откриваше изглед към морето и покрития с гъста зеленина остров Кос. Беше малко по-пълна, отколкото си я спомнях, но косата й блестеше все тъй златиста, а лицето й бе хубаво, независимо че междувременно се бе сдобила с двойна брадичка.

Както се полага, глашатаят обяви влизането ми и както се полага, царицата се поклони не на мен, а на поста ми. Поздрави ме с добре дошъл в Халикарнас, а аз й предадох топлите чувства на Великия цар към неговия васал. Тя на висок глас изрази верността си към персийската корона. После придружителите ни се оттеглиха.