Гор Видал - Сътворението

— Щом младият Артаферн и Датис тръгнаха към Гърция, дойдох в Халикарнас — наруши мълчанието Мардоний — И оттогава съм тук.

— Вече по-добре ли се чувствуваш?

— Да — отвърна той и ме погледна малко предизвикателно. — Очаквам догодина да ми поверят командуването.

— А ще има ли поход догодина? Щом Атина падне, ще има ли смисъл да воюваме нататък?

Вдигнах от земята къс варовик, в който имаше вкаменена рибка — вероятно останка от времето на вавилонския потоп.

— Целта е да завладеем цяла Гърция. Сицилия. Италия. — Мардоний се засмя. — Така и не успях да ти покажа картата си, нали?

— Не. Но и аз не съм ти показвал моята карта на индийските царства.

— Ние с теб никога няма да постигнем съгласие.

— Така е. Но нима това те тревожи? — отвърнах аз с известно негодувание. — Ти винаги печелиш. Имаш някаква магическа власт над Великия цар. Казваш му: „Нападни гърците!“, и той ги напада.

— Хипий притежава магическата сила. Той е магьосникът — мрачно отвърна Мардоний. — Моля се само тези негови магии да продължат да действуват. Замина с флотата, макар че е толкова стар. Заминаха и всички от двора, с изключение на Демарат, който предпочете да остане в Суза и никой да не му пречи да е сам с Великия цар.

— Какво според теб иска Демарат?

— Иска света! Какво друго си струва да имаш? — Мардоний направо изкрещя в ухото ми, а бледото му лице само за миг порозовя като корал. Тъкмо тогава ми стана ясно, че той не само ще оздравее, но и още веднъж ще получи, ако не света, то командуването на войските на Великия цар.

Пред нас се появи козар със стадото си. Поклони се ниско. Каза нещо на диалект и отмина. Очевидно нямаше представа кои сме. За него бяхме просто чужденци, запътили се към Морския дворец.

Двамата с Мардоний едновременно си помислихме едно и също.

— Управляваме милиони — каза той с известно учудване, — а те дори не знаят имената ни.

— Може да не знаят нашите имена, но знаят, че Великият цар е Дарий.

Мардоний поклати глава.

— Този козар не знае кой е Дарий.

Не се съгласих. Решихме да се обзаложим. Докато Мардоний си почиваше, седнал на скалата, аз се проврях между животните и настигнах козаря, който ме гледаше уплашено. Заговорих го. Той отвърна нещо. Оказа се че не разбирам нито дума от неговия първобитен дорийски диалект, а и той точно толкова разбра от моя йонийски. След известно време намерихме някакъв общ език, тьй че успяхме да проведем елементарен разговор.

— Кой е твоят суверен? — попитах аз.

— Деметрий, млади господарю. Негова е цялата планина ей там отсреща. Негово е и това стадо.

— Но кой е господарят на Деметрий?

Човекът се намръщи и се замисли. Докато се бореше с тази нова мисъл, една въшка използува затишието, за да пропътува бързо от отметнатата назад коса до рошавата му брада, която започваше почти от скулите. Въшката намери сигурно убежище в гъсталака на брадата и аз се успокоих. Онези, които не са ловци по природа, взимат страната на преследваните.

— Не знам — отвърна той накрая. Посочих сивия дворец на хълма.

— Ами тази царица?

— Царица? — повтори той думата, сякаш я чуваше за пръв път.

— Жената, която живее там горе?

— А, жената! Виждал съм я. Язди кон като мъж. Много е богата.

— Тя е царицата на Халикарнас.

Човекът кимна. Очевидно думата му бе непозната.

— Да, да. Козите се отдалечават, млади господарю.

— Но кой е нейният господар?

— Сигурно мъжът й.

— Тя е вдовица. Все пак има един човек над нея и той е нейният суверен.

Още веднъж бях използувал непозната дума.

— Суверен? — повтори той. — Е, аз не идвам много често от тази страна на планината. Не познавам много хора тук.

— Но не може да не знаеш името на Великия цар. Той твоят суверен, и моят суверен, и всички хора по света знаят името му.

— И какво е то, млади господарю?

На Мардоний му бе приятно, че спечели облога.

— Трябва да има някакъв начин да повлияем на тези хора — упорствувах аз.

— Струва ли си труда? Той отглежда козите си и плаща някакъв наем на земевладелеца, който пък плаща да-нъци на царицата, а тя плаща налог на Великия цар. Какво повече можем да искаме от един прост селянин? Защо да си блъска главата над това кои сме ние и кой е Дарий?

Когато стигнахме върха на скалата, лицето на Мардоний бе обляно в пот, сякаш го бе къпал топлият индийски дъжд.

— Дворът не е целият свят — заяви доста неочаквано той.

— Така е. Но е нашият свят. И техният, няма значение знаят ли за това, или не — отговорих аз, както подобава на истински царски съгледвач.