Гор Видал - Сътворението

Взех я. Бих я веднъж. Не помогна. Пармида бе жена с неприятен нрав и силна воля. Възпроизвела бе характера на Атоса, но в най-лош вариант. Външно приличаше на Дарий. Но чертите, които правеха лицето на Великия цар красиво, у нея изглеждаха съвсем не на място. Когато се оженихме, бе на осемнадесет години и не можеше да се помири с мисълта, че са я отредили на човек като мен. Бе живяла с надеждата, че в най-лошия случай ще стане жена на един от Шестте, а ако има късмет, ще се сдобие с короната на някое съседно царство. Вместо това я омъжиха за нищо и никакъв царски съгледвач. Отгоре на всичко беше страстна дяволопоклонничка и щом чуеше името на Зороастър, си запушваше ушите. Веднъж толкова ме обиди, че я ударих с всичка сила по лицето с опакото на ръката си. Тя падна върху една ниска масичка и си счупи китката. Казват, че жените обичали мъже, които упражняват над тях физическо насилие. Що се отнася до Пармида, това не излезе вярно. След онзи случай още повече ме намрази.

Няколко години поддържах собствена къща в Суза и Пармида делеше женските покои с Лаида, която, естествено, много я харесваше. Лаидината опърничавост няма граници. Не си взех други жени. Така че двете прекарваха дълго време заедно. Никога не съм изпитвал желание да узная какви разговори водят. Достатъчно добре си ги представях!

След като ни се роди мъртва дъщеря, вече изобщо не ходех при Пармида. Когато Ксеркс стана Велик цар, помолих го да си я прибере и той я прибра. Пармида умря, докато бях в Китай. Това е нещастна история, Демокрите, и не виждам смисъл да говорим за нея.

Разпитах Артемизия за отношенията й със сатрапа. Като царски съгледвач имах твърдото намерение да поправя нередностите, както и да причиня определен брой неизбежни неприятности. На въпросите ми Артемизия отговаряше с невъзмутимо спокойствие.

— В отлични отношения сме. Той не ме посещава и аз не го посещавам. Данъка си плаща направо в хазната в Суза и ковчежникът изглежда доволен. Затова пък той ме посети няколко пъти.

— Кой е ковчежникът? — попита Мардоний. Обичаше да се прави, че не знае името на нито един служител от канцеларията, за да подчертае височайшето си пренебрежение към някакви си там чиновници. Но и той, като всич-ки останали, отлично знаеше, че империята се управлява от чиновниците в канцеларията и евнусите в харема.

— Барадкама — отговорих аз. — Доколкото ми е известно, съвестно си гледа работата. Знам, че изисква пълна отчетност за всички похарчени в Персепол суми и ако липсва дори една партида кедрово дърво, хвърчат глави.

— Бих искала аз да имам такъв съвестен служител — каза Артемизия, — макар владенията ми да са скромни.

Внезапно от съседната стая се чуха звуци на лира. Мардоний изпъшка, а Артемизия още повече се изправи на стола.

На входа застана висок рус мъж, облечен като просяк. В едната си ръка стискаше лира, в другата тояга. Мъчеше се да свири — доста неуспешно — с ръката, в която държеше тоягата. Вървеше към нас и потропваше с тоягата по пода, както правят мнозина слепци за разлика от мен. Повечето хора не знаят, че слепците притежават способността да усещат препятствието, преди да са стигнали до него. По тази причина рядко се спъвам, а още по-рядко се блъскам в стени. Но тъй като някои слепци — най-често просяците — обичат да излагат на показ нещастието си, те обикновено тропат с тоягата пред себе си, когато ходят.

— Слава на теб, о царице! — Слепецът имаше висок, много неприятен глас. — Слава и на вас, о благородни господари! Позволете на един смирен певец да ви достави радост с песните на предшественика си, слепия Омир, който се е родил ей там, на благословения от боговете с гори и бързи реки остров Кос. Да, в жилите ми тече кръвта на онзи, който възпя ахейците, отплавали към високите порти на Троя. Да, и аз пея песните, които е пял Омир, разказващи за красивата Елена и неверния Парис, за обречения Патрокъл и неговия сприхав любовник, катамита Ахил, за благородния Приам и злочестата му съдба! Чуйте ме!

С тези думи певецът подхвана своята мъчително дълга песен, като си акомпанираше на разстроената лира. Гласът му, освен че беше неприятен, можеше и да те проглуши. Но най-странно от всичко беше онова, което пееше.

Като всеки човек, чийто матерен език е гръцкият, и аз знам наизуст почти целия Омир, затова разпознах много от стиховете, които се изливаха — не, по-скоро се изстрелваха от устата на младия човек, като запратени с прашка камъни. Първо ни изпълни един пасаж от Омировата „Илиада“, като грубо наблягаше на шестте ударени срички във всеки стих. След това поде съвсем други стихове, със седем ударени срички в стих, някои от които напълно противоречаха по смисъл на изпятото по-рано. Имах чувството, че сънувам един от онези кошмари, които те нападат, след като си престоял на някоя богата лидийска трапеза.