Гор Видал - Сътворението

— Каква двойка сме ние с теб — обичаше да казва Дарий, докато се разхождаше бавно из градините на Екбатана, хванал Мардоний под ръка. — Двама стари войници, които са изпели песента си. Я си погледни крака! Ако беше мой, щях да го отрежа. Какво му е лошото на един дървен крак, щом оттук нататък не те чакат битки. А ние вече приключихме с битките. Ех, тъжна работа!

Сякаш му доставяше удоволствие да измъчва Мардоний. Не знам защо. Обичаше племенника си повече от всеки друг от нашето поколение. Може би когато му е станало ясно, че сам той никога повече няма да отиде на бойното поле, е пожелал Мардоний да сподели неговата съдба. И скръб. Да, точно скръб се четеше в очите на Дарий, когато наблюдаваше обучението на младите офицери.

А на Мардоний не му беше никак приятно, че са го зачеркнали от списъка на действуващите генерали. Веднъж видях как в градината на Екбатана изпълни един извънредно труден скок само за да покаже на Дарий, че кракът му е добре зараснал. В действителност Мардоний си остана завинаги куц. Затова пък доста добре яздеше. И се справяше чудесно в бойната си колесница, където го връзваха така, че на недъгавия му крак да не пада никаква тежест.

През последните години на Дарий животът в двора не бе лишен от вълнения и опасности, заговори и контра-заговори. Спомените ми от този период, общо взето, не са много приятни. Първо, защото бездействувах. След като бях похвален за работата си като царски съгледвач, бях освободен от задължения и не получих нов пост. Но не изпаднах в немилост. Продължавах да съм Дариев зет. Продължавах да нося титлата „царски приятел“. Беше станало нещо, което често се случва във всеки двор. Вече бях безполезен за суверена. Подозирам също, че щом ме видеше сред придворните, Дарий си представяше онези крави, за които бе мечтал навремето и чиито пастир никога нямаше да стане. Хората не обичат да им се напомня за нещата, които не са успели да постигнат в живота си.

За целия двор бе ясно, че времето на Дарий е към своя край. Наистина всички разбирахме, че той няма да живее дълго, но никой не можеше да си представи света без него. Откакто се помнехме, Дарий беше Великият цар. Дори и на Ксеркс бе трудно да види себе си на неговото място, колкото и уверен да бе в собствената си царственост.

Атоса продължи да управлява харема. Направи всичко възможно да даде тласък на източната политика. Но не успя. И нищо чудно. През последните години от живота си Дарий не бе склонен да се поддава на какъвто и да е авантюристичен план. Прекарваше повечето време с приближените си съветници. Всеки ден приемаше началника на стражата Аспатин и ковчежника Барадкама. Дарий се подготвяше за края.

Внезапната смърт на Гобрий разведри атмосферата. Всъщност няколко седмици преди смъртта му бившият престолонаследник Артобазан напусна двора и се засели в Сидон. Повече не се върна в Суза. И така Атоса доживя да види пълното поражение на Гобриевата фракция.

Макар присъствието на гърците в двора да не се усещаше толкова силно, Демарат бе станал близък приятел на Дарий. Този път Лаидиното магьосничество бе дало несъмнено по-добри резултати. Друго нейно постижение бе, че сега Демарат изглеждаше много по-чист и вече не миришеше на затворена в клетка лисица. Останалите гърци бяха или измрели, или в немилост.

Ксеркс продължи да строи дворци. Нямаше какво Друго да прави, освен тайно да подбира мъжете и евну-сите, от чиито услуги щеше да се нуждае след смъртта на Дарий. Точно по това време се сближи с Артабан, един млад персийски офицер, който имаше далечна връзка с рода Отан. Артабан бе беден. И амбициозен. След време Ксеркс щеше да го направи началник на личната си стража, а за личен дворцов управител щеше да избере Аспамитър, един евнух с необикновен чар от втората стая на канцеларията.

Ксеркс и Мардоний отново бяха близки като… щях да кажа като братя, но в царските семейства това родство най-често поражда не вярност, а кръвопролитие. Във всеки случай те отново станаха приятели и беше ясно, че войските на Ксеркс ще се командуват от Мардоний. И така, много внимателно и грижливо Ксеркс подбираше хората, които щяха да го доведат до гибелта му. Дори и сега, когато знам как се развиха събитията, не бих казал, че изборът на някой от тези приближени сам по себе си е бил грешка. Убеден съм, че много неща не зависят от нас — човек или има късмет, или няма. Моят приятел нямаше късмет — и той още тогава е знаел това, но аз не го знаех. През последните години от живота на Дарий няколко пъти се срещах с Егиби. Искахме да изпратим частен керван за Индия, но все нещо не вървеше. Приблизително по същото време получих съобщение от Карака, че е изпратил втора партида желязо от Магадха за Персия. За нещастие някъде между Таксила и Бактра керванът изчезна. Допускам, че скитите са го пленили. Преди да отпътувам от Индия, с Карака бяхме разработили таен код. Така, от едно привидно съвсем търговско съобщение успях да науча, че Кошала вече не съществува, че Вирудха-ка е мъртъв, а Аджаташатру — господар на Гангската равнина. Тъй като принц Джета се ползувал с благоволението на Аджаташатру, жена ми и двамата ми синове — второто дете също бе момче — били в безопасност. Това бе всичко, което узнах. Амбалика ми липсваше, особено в редките случаи, когато бях с Пармида.