Гор Видал - Сътворението

Не си спомням ясно остатъка от деня, който прекарахме в публичния дом. Спомням си смътно, че с Ксеркс си поделихме близначките индийки. По едно време съдържателката ми даде някакво силно питие, което за момент проясни галавата ми, но после пак ме заболя.

Здрачаваше се, когато двамата неуверено си проправяхме път през блъскащата се тълпа към новия дворец. В подножието на зикурата го попитах:

— За коя от сестрите ти ще се оженя?

— Ще се ожениш за… — Ксеркс замълча. Замисли се напрегнато. После поклати глава. — Не си спомням. Познавам само две от петте. Няма значение. Атоса каза, че е най-добрата. Защо не попиташ Лаида? Тя познава харема.

— Не си говорим.

— Е, попитай Атоса. Или просто изчакай и ще видиш.

Ксеркс стоеше засмян и силуетът му се открояваше на фона на бронзовия залез.

— В края на краищата, има ли някакво значение? Жениш се за Ахеменидка, а това е най-важното нещо на този свят.

По неизвестни причини Великият цар още веднъж обърна поглед на запад. Вече знаех, че докато Дарий е на престола, няма да има поход на изток. С тъга се разделих с Фан Чъ. С радост се ожених за дъщерята на Великия цар. През следващите няколко години получих различни високи постове в двора на Дарий, както и завидното звание „царски приятел“ — титла, която все още притежавам, но не бих се осмелил да я използувам в новия двор. Винаги съм бил на мнение, че между титлите на човека и действителното му положение трябва да има приемливо съответствие.

Като царски съгледвач бях изпратен на инспекция в йонийските градове. Тази служебна обиколка ми достави удоволствие. Първо, оказаха ми големи почести не само заради ранга ми, но и защото съм половин грък. Освен това имах възможност да посетя Абдера, където се запознах с дядо си, а той ме посрещна така сърдечно, сякаш бях единственият му син. Беше богат. Беше остроумен. Беше софист още преди цялото това племе да се бе появило на бял свят. Разбира се, младият Протагор е работил като секач в имението му и е възможно дядо ми да се е повлиял от него. Запознах се и с чичо си — твоя дядо, Демокрите. Тогава беше осемнадесетгодишен младеж. Интересуваха го само парите. Няма да се разпростирам по този въпрос — вярвам, че ти е известен по-добре, отколкото на мен.

Върнах се от Абдера по море. Пътуването мина без особени събития и завърши в Халикарнас. Пристигнахме със зората, а на запад все още се виждаха звезди. Когато слизах на брега, почти очаквах да срещна самия себе си — да се погледна с очите на онзи младеж, развълнуван от първата среща с морето, който сега ще зяпне възхитен при вида на внушителния царски съгледвач, какъвто навремето не е и подозирал, че ще стане. Но вместо това видение от младостта ме посрещна Мардоний от настоящето. Седеше на вълнолома, заобиколен от изпразващи мрежите си рибари.

— Път на царския съгледвач! — изрева глашатаят

— Пътят е чист. — Мардоний се изправи и дълбоко се поклони. — Добре дошъл в Халикарнас.

— Господарю адмирал!

Прегърнахме се. Усетих колко е мършаво тялото му под дебелата мантия. Бяха изминали две години, а още не се бе съвзел от раната. Лицето му беше бледо, но в живите му очи имаше детски блясък, който отразяваше ярката светлина на морското утро.

— Напълно съм се откъснал от света — каза той, до-като пресичахме пристанището, за да излезем на улицата, която води нагоре по височината към двореца на Артемизия. — Тук съм невидим.. Забравен.

Мардоний спря в подножието на хълма. Дишаше тежко, а по челото му бе избила пот.

— Когато ми отнеха командуването, казах на Великия цар, че бих желал да се оттегля от двора.

— Завинаги?

— Кой знае? Всъщност единственото истинско „завинаги“ е смъртта. Не е ли така, скъпи ми братовчеде? — Мардоний ме изгледа особено. — Кой би помислил, че ще се ожениш за жена от нашето семейство?

— Искаш да кажеш, от тяхното семейство — отвърнах аз и добавих насмешливо, като подражавах на тона му, — скъпи ми братовчеде.

— То е и мое. Имаме кръвна връзка. И твое поради тази женитба. Както и поради безрезервната любов, която Ксеркс изпитва към теб.

Заизкачвахме се към Морския дворец и Мардоний ме хвана под ръка. Не куцаше, по-скоро залиташе. Клатушкаше се, като се мъчеше да не натоварва много осакатения си крак. По средата на пътя пусна ръката ми.

— Изкачването е най-трудно — каза той задъхано й седна на един камък.

Настаних се до него. Долу под нас къщите приличаха на множество зарове, пръснати по неравния бряг на пурпурния канал, който отделя континента от тъмнозелените планини на остров Кос. Това е царството на бога Пан, помислих си, но не дадох воля на въображението си. Сетих се за пиратите, които обитават тези приказни планини, за немарливите управници на острова, за неизплатените данъци. Бях образец на строг инспектор, на неподкупен царски съгледвач.