Гор Видал - Сътворението

Предположих, че по някакъв начин е пресметнал тези вероятности на сметалото.

— Но аз съм готов да рискувам. От пет поколения нашето семейство мечтае да открие път между Вавилон и… извинете, между Персия и Китай. С индийските царства поддържаме непрестанна връзка. — Ширик се обърна към мен. — Търговецът банкер, чиито услуги си ползувал във Варанаси, е наш уважаван колега. Разбира се, ние двамата с него няма да се срещнем на този свят, но един-два пъти годишно успяваме да разменим съобщения и търгуваме, доколкото можем.

За по-малко от половин час Ширик успя да изложи подробно идеята си.

— Вярваме, че това начинание ще има голям успех, ако ти тръгнеш с кервана като посланик на Великия цар в Средното царство. Както знаеш, китайците все още твърдят, че империята им съществува.

— Тя и съществува, и не съществува — каза Фан Чъ.

— Тази мисъл е достойна за Буда — отбеляза Ширик. Бях поразен от факта, че чувам името на Буда от един вавилонски банкер на две хиляди мили от бреговете на Ганг. Почти не съществуваше нещо, което Ширик да не знаеше за света, с който бе принуден да търгува.

— Освен това, прости ми за дързостта, но те съветвам да заминеш преди началото на пролетния поход.

— Няма да има пролетен поход — отговорих аз.

На лицето на Ширик се появи вече познатата ми, едва забележима загадъчна усмивка.

— Не мога да противореча на царския съгледвач. Аз сън един обикновен, нищожен човек, Господарю. Затова си позволявам само да спомена, че ако по някакво чудо Еретрия и Атина бъдат нападнати едновременно по суша и по море, разноските за това нашествие ще са огромни. Ако започне такъв поход, „Егиби и синове“ с радост, с голяма радост ще дадат своя принос. Искам да подчертая това. Но от гледна точка на големите военни разходи бях посъветвал царския съгледвач, който ни е удостоил с присъствието си днес, да подшушне на славния суверен, че мисията за Китай трябва да бъде изпратена преди персийската флота да отплава за Самос.

— Тази година няма да има Гръцка война — настоях аз, непоколебим в невежеството си. — Говорих с… — Едва не допуснах непростимата за един царедворец грешка: да повтори на всеослушание поверителен разговор с Великия цар.

— Да, да. С Господаря адмирал Мардоний. — Ширик побърза да ме спаси от неразумната постъпка. — Твоят най-скъп приятел след най-скъпия ти приятел Господаря Ксеркс, престолонаследника, вицекраля на Вавилон… Да, да.

Държеше се с мен така, както някой гръцки философ, който по случайност е роб, би се държал със сина на господаря си. Едновременно раболепно и достойно, учтиво и презрително.

— Да — отвърнах аз. — Току-що бях при Мардоний. Няма да има война. Здравословното му състояние не му позволява да предвожда похода.

— Последното е съвсем вярно. Господарят Мардоний няма да оглави войските на Великия цар. Но война ще има. Командуването ще бъде разделено. Не издавам държавни тайни, защото, ако това е толкова секретно, как би могъл да го знае бедният Ширик от „Егиби и синове“? Единият командуващ ще бъде Артаферн, синът на лидийския сатрап. Другият — мидиецът Датис. Шестстотин триери ще се срещнат при Самос. После ще отплават за Родос, Наксос, Еретрия, Атина. Но ти знаеш всичко това, Господарю. Просто се забавляваш с наивността на един стар човек, решил да ти разказва неща, известни за всеки, който присъствува на съветите на Великия цар.

Положих всички усилия да си дам вид, че главата ми е хранилище на държавни тайни. В действителност бях зашеметен. Не се учудих, че банкерът е осведомен за неща, които за мен са неизвестни. Смущаваше ме друго: бях почти сигурен, че Мардоний не знае нищо за пролетния поход, и съвсем сигурен, че Ксеркс не подозира за плановете на баща си. Ако Ширик бе прав, това означаваше, че по неизвестни причини гръцката фракция още веднъж е успяла да убеди Великия цар да води война на запад.

В онези дни Ксеркс обичаше да скита из Вавилон преоблечен. Носеше халдейско наметало с качулка, под която криеше издайническата ахеменидска брада и от лицето му почти нищо не се виждаше. Приличаше на не особено преуспяващ млад търговец от някое село по горното течение на реката. На протестите на Атоса срещу тези авантюри отговаряше: „Ако е съдено да ме убият, ще ме убият. Каквото е писано, ще се случи.“ И то един ден се случи.

Когато беше млад, Ксеркс никога не оставаше съвсем сам. Царица Атоса се грижеше за това. Където и да отидеше, стражите винаги бяха наблизо. И все пак тези експедиции ме тревожеха.