Гор Видал - Сътворението

— И неговите главнокомандуващи никога не са били ранявани.

Открай време говорех с Мардоний като с равен. Мисля, че това не му бе много приятно, но тъй като тримата с Ксеркс години наред бяхме неразделни приятели, не можеше да ми възрази. Пък и Мардоний ме обичаше повече, отколкото аз го обичах. В такива случаи човек има известно превъзходство. От друга страна, нямаше вероятност аз да стана главнокомандуващ и в този смисъл не представлявах опасност за него. Освен това се надяваше, че може да повлияе на съветите, които давам на Ксеркс.

— Всичко беше една глупава грешка. — Мардоний се намести в хамака. Мъчех се да не гледам крака му и, разбира се, не можех да откъсна очи от него.

— Няма причина да не поведеш армиите към Индия.

Бях изцяло посветен на така наречената източна политика и не съм й изменил до ден-днешен. А Мардоний бе главното действуващо лице на западната политика. Това не бе лесна задача. След поражението си на Дунава Великият цар бе изгубил интерес към Европа. Сега прекарваше дните си в тревоги около северните племена и търсеше нови начини да натрупа пари. Общо взето, преди да разпаля въображението му с разказите за Индия и Китай, Дарий нямаше истинско желание за нови завоевания.

Няколко часа спорихме с Мардоний в онази воняща каюта, от чието постоянно клатушкане малко ми прилоша. Мардоний бе чул за личната ми аудиенция при Дарий, но беше достатъчно хитър, за да не ме разпитва какво сме говорили. Може би вече знаеше. В персийския двор няма много тайни. На всички вече бе известно, че съм пристигнал във Вавилон с Ксеркс.

— Искам Ксеркс да предвожда следващия гръцки поход. Ще бъда втори главнокомандуващ. — Мардоний явно се опитваше да прояви деликатност.

— Атоса няма да го пусне. — Аз не бях деликатен.

— Но Аместрида ще го пусне. — Мардоний се усмихна. — Тя има голямо влияние върху нашия приятел.

— И аз чух нещо такова. А тя държи той да замине, така ли?

— Разбира се. Много и е неприятно, като гледа как аз обирам славата. И има право. Ето защо искам да по-деля с него заслугата за завладяването на Европа.

— Каква точно част от Европа се каниш да покориш? Въпросът ми бе искрен. По онова време знаехме по-малко и от сега за мащабите и многообразието на западни-те земи. Финикийските търговци ни бяха осведомили за съществуващите и предполагаеми пристанища по северния бряг на Средиземно море. Но вътрешността на този покрит с гъсти гори и почти пуст континент беше и си остава загадка, която не си струва да се разгадава — според мен, разбира се.

— По принцип, смятам да разрушим Атина и Спарта и да докараме жителите им тук, както постъпихме в Милет. След това аз бих завзел Сицилия. Това е огромен остров, където можем да отглеждаме достатъчно жито, за да храним цяла Персия, и няма да сме толкова зависими от проклетия ечемик. — Мардоний сви лице от болка. — Ако искаш да разбереш вавилонците, помисли си за ечемика и палмовото вино. Това е храната им. И виж на как-во приличат.

— Доста добре изглеждат, ако се има предвид расата им.

— Не говоря за красотата. Не искам проститутки. Искам войници, а такива тук няма.

Много скоро дойдоха и войниците. Почти цялата гръцка фракция в двора нахлу в лодката. Прегърнахме се със стария Хипий.

— Това ще е последният ми поход — прошепна той на ухото ми.

Беше остарял и зъбите му се клатеха, но все още яздеше отлично, сякаш се бе сраснал със седлото.

— Тази нощ сънувах, че майка ми ме държи на ръце. Това е добро предзнаменование. Сега съм сигурен, че скоро ще бъда в Атина и ще направя жертвоприношение на богинята.

— Така се надяваме, тиране — отвърнах учтиво аз.

Демарат обаче не желаеше да бъде учтив.

— Така се надяваме, но лично аз не вярвам, че ще има поход.

Спартанецът ме изгледа с неприязън и останалите последваха примера му. Дори розовото лице на Милон се натъжи при мисълта, че аз може да съм враг.

Когато дойде време да си тръгвам, Мардоний настоя да го посетя отново.

— Следващия път ще ти покажа картата на Европа. Такава карта би зарадвала всяко царско око — засмя се той. Гръцките заговорници не се засмяха.

Под лъчите на палещото слънце изкачих стълбата от кея до ниската порта, с която завършва булевардът на Бел-Мардук. Там чакаха стражата и глашатаят ми. Почти бях забравил за тях. Още не бях свикнал с удоволствията и досадните страни па високия ранг. Едно е да ти отдават почести в чужда страна като Магадха, където човек не познава хората, пък и те не го интересуват, а съвсем друго е да се разхождаш или да яздиш по главния булевард на Вавилон, придружаван от стража с извадени мечове и глашатай, който вика с ясен глас: „Път за царския съгледвач!“ И ти правят път. Хората се отдръпват, сякаш от огън, който може да ги изгори. И точно, това е царският съгледвач.