Гор Видал - Сътворението

— Пълномощието на небето ние наричаме Страшната царска слава — казах аз. — Нейният повелител бил един от нашите стари дяволи-богове. Той и само той можел да дари владетеля със слава, и пак само той можел да, му я отнеме. Сега знаем, че не дяволът-бог, а Премъдрият господ дарява и отнема Страшната царска слава.

— Учителят Кун би казал, че този повелител е небето, което е едно и също, нали?

Няколко години по-късно щях да се запозная с Учителя Кун. Мога да кажа, че от всички хора, които съм срещал, той е най-мъдрият. Повярвай ми, Демокрите! Макар че ти, естествено, нямаш възможност да чуеш друго мнение, тъй като аз сигурно съм единственият човек в западния свят, който познава този забележителен учител.

Учителят Кун, или Конфуций, както още го наричат, не бе като Питагор. Конфуций не бе остроумен. Беше мъдър. По-нататък ще се опитам да обясня разликата между двете. Но и най-големите ми усилия могат да се окажат недостатъчни. В края на краищата гръцкият е език на словесни жонгльори и победители в спорове. Не е езикът Господен, а език на много богове.

Завърнах се в Суза три дни преди да са се навършили четири години, откакто бях отпътувал с мисията си за шестнадесетте царства на Индия — цифрата е погрешна, дори за онова време. В Гангската равнина царствата са по-малко от шестнадесет, а никой никога не се е заемал да преброи колко са народите на юг. Канцеларията се съгласи с мен, че бъдещите посланици трябва да бъдат акредитирани само към царете на Магадха и Кошала.

Дворът все още се намираше в Суза, но Дарий вече се бе преместил в зимните си покои във Вавилон. Канцеларията се готвеше за заминаване, а харемът вече бе започнал бавното си пътуване с фургони на запад. От царското семейство само Ксеркс все още бе в резиденцията си.

По време на отсъствието ми войната в харема бе завършила с пълна победа за Атоса — нещо, в което никой никога не се е съмнявал. Като се изключи неуспехът й да ме направи Върховен зороастриец, Атоса почти винаги постигаше целите, които си поставяше. Беше принудила Дарий да признае Ксеркс за свой наследник и толкова.

Престолонаследникът ме прие в частните си покои. Тъкмо се канех да се просна на земята пред него, когато той ме хвана с лявата си ръка и се прегърнахме като братя.

Сега, като си спомням, разбирам колко щастливи сме били. И двамата бяхме в разцвета на силите си. За нещастие и двамата не съзнавахме това. На мен ми бе дошло до гуша от продължителното пътуване. На Ксеркс му бе дошло до гуша от Мардоний. Човек не съзнава кога е щастлив. Съзнава само кога е бил нещастен.

Докато пиехме хелбонското вино, разказах на Ксеркс приключенията си в Индия. Той бе очарован.

— Трябва да поведа армията! — Бледосивите му очи блестяха като на котка. — Великият цар много остаря. ще трябва да изпрати мен. Само че… — Между веждите му, които обикновено се събираха в права линия, сега имаше бръчка. — Може и да не изпрати мен, а Мардоний.

— А защо не и двамата? Мардоний ще бъде под твое командуване.

— Ако изобщо ми разреши да тръгна! — Светлината в сивите очи угасна. — Той получава всичко, аз нищо. Той извоюва сто победи. Аз нито една.

— Ти покори Вавилон — отвърнах аз. — По-точно, бе на път да го покориш, когато заминавах.

— Потуших едно въстание, нищо повече. Но когато поисках да бъда провъзгласен за цар на Вавилон, Великият цар отказа. Според него било достатъчно да управлявам Вавилония, което и правя. Построих нов дворец, в който е позволено да отсядам само когато него го няма.

Така и не можах да разбера със сигурност дали Ксеркс обичаше баща си. Подозирам, че не го е обичал. Бъркотията около определянето на престолонаследника несъмнено го изпълваше с негодувание, а факта, че никога не му бе възложена по-значителна военна мисия, възприемаше като умишлена обида. Но бе във всяко отношение предан на Дарий. И се страхуваше от него, точно както Дарий се страхуваше от Атоса.

— Защо си тук по това време на годината? — попитах аз.

Насаме винаги си говорехме открито и се гледахме в очите.

— Студено е, нали?

Стаята бе леденостудена. Няма град в света с такива резки промени в температурата като Суза. Предния ден беше много задушно. А на сутринта, когато вървях от моите стаи в северната част на двореца към покоите на Ксеркс, забелязах, че декоративните езерца са покрити с тънък проблясващ лед, а дъхът ми се разнасяше като дим из свежия въздух. Не ми бе трудно да разбера защо застаряващият Дарий ненавиждаше зимата и при първите признаци на настъпващия студ се оттегляше в топлия Вавилон.