Гор Видал - Сътворението

Принц Джета вдигна рамене.

— Едни вярват, други не.

— Повечето вярват — намеси се Карака, а след това се обърна към принц Джета: — Вие, арийците, сте взели тази идея от нас. На Нова година, когато нашите хора отиват в храмовете да извършат жертвоприношение, там се явяват всички богове. Заплашват народа с чума и глад. Жреците на храмовете молят хората да дарят храма им, за да предотвратят бедствията. Ако боговете-ар-тисти изнесат наистина добро представление, приходите на храма може да се удвоят.

— В такъв случай онзи, който е отишъл да види Буда Еленовия парк, Брахма ли е бил или двойка актьори? — подразних аз принц Джета.

— Не знам. Не съм бил там — отвърна ми той ведро. — Но от друга страна, и самият Буда не е бил там, защото вече е бил угаснал. Така че дали е бил Брахма или изпълнител на ролята, той все едно си е губил времето. Трябва да призная, че тези огромни богове, които се разхождаха из многолюдното пазарище, ми подействуваха потискащо. В известен смисъл там присъствуваха всички главни дяволи на дядо ми и си представих как ще изглежда зороастрийският ад.

Затова пък Амбалика страшно се забавляваше.

— Изглеждат толкова истински! Все едно, че са истински, нали?

Амбалика бе присъствувала на коронацията в свитата на старата царица. Бе понапълняла след раждането на сина ми.

— Не съм много дебела и все още ти харесвам, нали? Това бяха първите й думи, когато я посрещнах пред градските врати. Веднъж бях проявил нетактичност и се бях оплакал, че всички в двора на Магадха са много дебели, включително и самият аз. В онези години почти бях удвоил теглото си.

— Не си дебела. Точно така те харесвам — отвърнах.

— Когато не съм ти съвсем по вкуса, кажи ми. Намирахме се в голямата градина в къщата на принц Джета.

— Ще ти кажа.

Бях очарован от Амбалика. Казах й го.

— Тогава ще ми позволиш ли да дойда в Суза?

— Ако това е възможно.

— Сигурна съм, че никога няма да се върнеш тук. Амбалика изглеждаше тъжна, но говореше весело. Уверих я, че сигурно ще се върна, ако не за друго, то поради прозаичната причина, че „Персия непременно ще продължи да търгува с Магадха. С Кошала също“. Това се оказа вярно. Всъщност, преди да напусна Шра-васти, ме потърсиха всички важни търговци в града. Те до един искаха специални търговски отстъпки. Макар и да отхвърлих няколко подкупа, всеки от които възлизаше на цяло състояние, все пак приех едно предварително възнаграждение от грънчарската гилда под формата на безлихвен заем. Самият заем щеше да бъде изплатен от гилдата, ако направя необходимото вносът на грънчарски изделия в Персия да не се облага с данъци. Сключих това споразумение, за да могат Амбалика и децата ми — тя отново бе бременна — да са осигурени в случай, че принц Джета умре или изпадне в немилост. Естествено, предполагах, че когато отново видя жена си и децата си, ще бъда с господаря на цяла Индия, с Дарий, Великия цар.

През лятото на същата година се присъединих към един пътуващ на запад керван. Освен личната ми стража ме придружаваше и Фан Чъ. Всички останала членове на първоначалната експедиция бяха убити или умрели от треска, или пък си бяха заминали.

— Китайците не обичат да пътуват — каза Фан Чъ със своята неизменна, но съвсем недразнеща усмивка. — Щом Китай е светът, защо да ходят на друго място?

— Персите са същите.

Яздехме коне, защото дните бяха сухи и прохладни. Всъщност времето бе чудесно и бяхме много щастливи за това, че сме млади и живеем — общо взето, рядко усещане.

По време на пътуването ни на запад научих много неща за Китай, но за това ще говоря, когато му дойде Бремето. Мислех, че ще очаровам Фан Чъ с великолепието на Персийската империя. Вместо това той ме очарова с блясъка — по неговите думи, разбива се — на китайския свят, където едно време имало само една-единствена империя, известна като Средното царство. Но както се случва с империите, тя се разпаднала и днес Китай, подобно на Индия, се състои от множество враждуващи държави. Освен това, също като Индия, тези държави не само били постоянно във война помежду си, но нямало херцог, маркиз или граф, който зад своите крепостни стени да не мечтае един ден да стане единственият господар на възроден Китай.

— Но за да осъществи това, владетелят, който и да е той, трябва да получи пълномощие от небето.

Спомням си, че за първи път чух тази фраза в мига, когато в мъглявата теменужена далечина съзрях приказните кули на Таксила. Обикновено пътникът подушва града, преди да го е видял. В този случай най-напред вижда кулите, а после усеща дима от готварските огньове.