Гор Видал - Сътворението

— На Буда щеше да му е все едно какво ще се случи — каза ми той. — Всички опити да го въвлекат в политиката се оказаха безуспешни. Той до края не престана да се смее на кукленото представление. Наистина шаките се надяваха, че ще им помогне да се спасят, защото той, изглежда, одобряваше тяхната сангха. Може и да е било така. Но ако изобщо нещо го е интересувало, то е било будист-ката, а не шакската сангха.

Този разговор се проведе по време на последното ми посещение в Индия. Дано имаш късмет, Демокрите, да живееш достатъчно дълго, та да можеш да кажеш за нещо, че е последно, и да знаеш със сигурност, че си казал самата истина. Никога повече няма да видя алените папагали, жълтооките тигри и лудите в „небесни одежди“. Никога повече няма да пътувам из тази гореща, равна земя, където бързите безцветни реки прииждат и се прибират, и винаги предстои прекосяване на някоя от тях.

— Защо Вирудхака нападна Шакя? — попитах аз. Принц Джета реши да започне с официалната версия.

— Искаше да отмъсти за нанесената на баща му обида.

Като архат Пасенади бе длъжен да прости на шаките, задето са му изпратили проститутка за жена. Но Вирудхака бе воин и не можеше да прости тази обида.

— Все пак трябва да има и друга причина.

По правило не приемам официалната версия за събитията. Във втората стая на канцеларията лично аз неведнъж съм измислял претексти за грозни, но наложителни деяния.

— Вирудхака се страхуваше от републиките не по-малко от Аджаташатру. Сигурно е мислил, че ако пръв ги срази, ще стане по-могъщ от братовчед си. Кой знае? Вирудхака нямаше късмет.

Но в деня на коронацията си Вирудхака като че ли бе получил небесната благословия. Веднага след третата крачка по тигровата кожа всички богове слязоха от небето или се възкачиха от ада, за да го поздравят, а тълпите възторжено приветствуваха тази очарователна гледка.

— Ето Вишну — каза принц Джета. — Той винаги е пръв.

Бог Вишну се извисяваше над възбудената тълпа, два пъти по-висок от обикновен човешки ръст. Красивото му лице бе синьо-черно. Косите му бяха вплетени във висока, сложна прическа. В едната си ръка държеше лотос, като Великия цар. В другата носеше рог. С облекчение установих, че този ден бе решил да не носи другите си две ръце. Докато Вишну бавно пристъпваше към тигровата кожа, на която стоеше Вирудхака, хората се проснаха на земята. Мнозина пропълзяха към него, за да докоснат крайчеца на робата му. Внезапно пазарището се изпълни със змии с човешки глави.

Точно зад Вишну вървеше жена му Лакшми. Кожата на богинята лъщеше, намазана с гхи, също като статуята й пред градските порти, а зърната на гърдите й бяха боядисани в яркочервено. Докато двете висши божества кичеха Вирудхака с венци, екзалтираните тълпи започнаха да вият и да танцуват като опиянени от хаома маги.

— Какво са те, за бога? — попитах принц Джета.

— За бога, както и за хората, те са боговете на арий-ците.

Принц Джета се забавляваше от смущението ми. Карака също се засмя.

— Вашият Вишну е прекарал в Индия доста дълго време — каза той на принц Джета. — Цветът му е станал същият като на някой от нашите стари богове.

— Сигурен съм, че имат някакво родство. — Принц Джета реши, че вежливостта изисква да смени темата. — Естествено, това е много рядко събитие. Само веднъж или два пъти през живота на едно поколение се случва царят да събере всички богове.

Докато принц Джета говореше, в далечината се появи коварният червенолик Индра. В едната си ръка държеше мълния, а в другата стискаше голяма бутилка със сома, от която непрестанно отпиваше. Наблизо в колесница, теглена от огненочервени коне, стоеше бог Агни, целият в черно, с пламтящи очи.

Ведическите богове, омайващи с неземния си блясък, заприиждаха от всички страни, докато накрая обкръжиха цар Вирудхака.

Принц Джета се чудеше как възприемам всичко това. И аз самият не знаех, а и до ден-днешен не съм съвсем сигурен. Дали за миг съм повярвал, че боговете наистина присъствуват. Възможно е. Представлението бе наистина величествено. И все пак бе само представление, както ме увери принц Джета.

— Боговете — каза той — са представени от актьори.

— Но тези актьори са великани!

— Всъщност за всеки бог са необходими двама души. Единият е седнал на раменете на другия, а мантията покрива и двамата. Ефектът е убедителен, нали?

— И страшен. — Имах чувството, че съм пил хаома и сънувам. — Наистина ли хората вярват, че това са боговете им?