Но Шравасти не прилича на западните градове. Вся-ка къща има прозорци и балкони, а по покривите се издигат фантастични кулички. По стените често се виждат сцени от безкрайния живот на Рама. Много от тях са красиво нарисувани — или прерисувани, защото всяка година дъждът ги измива. Сега някои собственици покриват стените си с барелефи и гледката е великолепна.
Докато бавно крачехме с губернатора по средата на многолюдния булевард, колесниците ни правеха път, а от гърбовете на слоновете надничаха надолу богата търговци. За разлика от тълпата на пристанището гражданите се държаха благоприлично. Всъщност те бяха свикнали с чужденците. Виждали бяха перси и по-рано, да не говорим за вавилонци, египтяни, гърци и дори посетители отвъд Хималаите — жълтите хора от Китай.
— Вляво са базарите и работилниците — каза принц Джета, както винаги старателен водач.
Можех и сам да се досетя. Из уличките, които започват от големия булевард, се разнасяха типични за различните занаяти звуци и миризми. Една ухаеше на цветя. Друга вонеше на съхнещи кожи. В някои улички отекваше силен шум от чукане по метал, а други се огласяха от песните на птици, предлагани на купувачите като домашни любимци или за месо.
— Вдясно са правителствените сгради, големите къщи, царският дворец. А тук — бяхме стигнали вече до големия централен площад — се събират кервани от цял свят.
Керванският площад на Шравасти е изумителна гледка. Хиляди камили, слонове, волове и коне изпълват най-големия градски площад, който съм виждал. Ден и нощ там пристигат и заминават кервани — товарят ги, разтоварват ги. Три големи чешми утоляват жаждата на животни и хора. Палатките и сергиите никнат като гъби. Край тях невъзмутими търговци купуват и продават какво ли не. Те ловко се прехвърлят от една стока на друга, с очи, които пронизват и блестят като очите на лешоядни птици, плъзнали из опустошено бойно поле.
От керванския площад царският път води до един потънал в зеленина парк, в чийто център се намира изящен дворец, изграден от тухли и дърво. Той не бе тъй величествен, както неотдавнашното творение на Бимбисара, но затова пък бе много по-красив.
Вече се чувствувах изтощен. Придружителите ми също. Естествено, те негодуваха срещу моето хрумване, което ги бе принудило да бият толкова много път. Трябваше да си платя за това и отмъщението дойде още щом влязохме в двореца,
— Царят е наредил веднага да се явиш при него — заяви щастливо плувналият в пот дворцов управител.
За разлика от него аз съвсем не бях щастлив.
— Много съм прашен…
— В такъв случай царят не държи да се спазва протоколът.
— Значи не би имал нищо против първо да се преоблека и…
— Това, че не държи на протокола, многоуважаеми посланико, не означава, че не изисква да му се подчиняват във всичко.
— Нали трябва да му поднеса даровете от Великия цар…
— Даровете ще останат за по-нататък.
— Съжалявам — прошепна принц Джета.
Докато дворцовият управител ме водеше из просторните зали, чиито стени бяха покрити с инкрустации от сребро, седеф и слонова кост, бях измъчван от чувството, че великолепието наоколо е в пълен контраст със собствения ми неугледен вид.
Накрая без всякакви церемонии бях въведен в малка стая, от чиито тесни, островърхи прозорци се виждаха дървета, разцъфнала лоза и мраморен фонтан, в който не течеше вода. Пред един от прозорците се очертаваха силуетите на двама възрастни будистки монаси с бръснати глави.
За миг помислих, че са сбъркали и са ме завели в друга стая. Гледах изумено двамата старци. Приличаха на братя. По-дребният от тях рече:
— Добре дошъл в нашия двор, Кир Спитама.
Понечих да подвия коляно, но цар Пасенади ме спря.
— Не, не. Ти си светец. Трябва да коленичиш само пред поклонниците на… огъня, нали така беше?
— Ние се покланяме единствено на Премъдрия господ. Огънят е само негов пратеник.
Бях толкова изморен, че това бе единственото, което можах да кажа и то едва ли можеше да се нарече проповед, но царят реши да прояви благосклонност.
— Разбира се, разбира се. Вие се кланяте на небесен бог, също като нас, нали, Сарипутра?
— Така е наистина. Всъщност имаме всякакви богове, каквито можеш да си представиш — отговори високият, болезнено слаб Сарипутра.
— Включително и такива, каквито не можеш да си представиш — добави Пасенади.
— Премъдрият господ е единственият бог — заявих аз.
— Ние също имаме единствени богове. Нали, Сарипутра?
Читать дальше