Гор Видал - Сътворението

— Ние гледаме на Пасенади като на добър съюзник. — Варшакара изплю струйка кървавочервен бетел, като се опита да уцели някакво бездомно куче и закачи ухото на животното.

На север, докъдето стигаше погледът, се точеха волски коли, които бавно си пробиваха път през облаци от жълтеникав прах. Претопеното желязо бе от необикновено високо качество благодарение на един от моите хора, който успя да научи магадханците на персийския начин за топене на метала.

— Имаш предвид, че слабият съюзник е добър съюзник, така ли? — подметнах аз шеговито, макар че да се шегува човек с Варшакара бе все едно да дразни с пръчка затворен в паянтова клетка тигър.

— В някои случаи е така. В други не — отвърна той. — Но ние определено предпочитаме стареца пред сина му.

Тъй като тълпата индийци наоколо ни вдигаше невъобразим шум, нямаше кой знае каква опасност да ни подслушват.

— А онова вярно ли е? — попитах аз.

Варшакара кимна.

— Преди края на дъждовния сезон ще има нов цар.

— Надявам се, че не ще бъда там.

— А аз се надявам, че ще успееш да предотвратиш това.

— Как?

— Трябва да предупредиш стареца. Сигурен съм, че и Персия, също като нас, не желае силен цар в Кошала.

— Как може да има силен цар, ако страната се управлява от будистите?

Варшакара ме погледна учудено.

— Но това не е така. А и така да е, има ли някакво значение?

Очевидно бе забравил, че надълго и нашироко ми бе говорил за опасността, която представляват будистите и джайнистите за установения ред. Тъй като бях убеден, че е луд, внимателно подбирах думите си.

— Останах с впечатление, че манастирите са пълни с републиканци и че тяхната цел е да подронят мощта на Кошала… и на Магадха.

— Точно обратното — енергично възрази Варшакара, като опроверга всичко, което ми бе казал по пътя от Ва-ранаси. — Джйнистите и будистите са изключително полезни за всеки цар. Не, грешката е в самия Пасенади. Той е светец, чието съзнание е заето изцяло с някакъв отвъден свят… или с небитието… изобщо с онова, в което вярват тези хора. Човек, отдаден на подобни възвишени мисли, може да извиква възхищение, но не и когато този човек е цар. Старият глупак трябваше да абдикира много отдавна. Тогава щяхме да… укротим сина.

Макар да не се интересувах от характеристиката, която Варшакара правеше на Пасенади — по принцип не вярвах на нито една негова дума по политическите въпроси,- с любопитство узнах, че в този случай той сякаш одобряваше будизма. Попитах го защо.

Отговорът му прозвуча откровено.

— Една религия, проповядваща, че този свят е нещо като болест, от която трябва да се освободиш, като се молиш и уважаваш всички живи същества и същевременно не желаеш да притежаваш нищо от земните блага, е изключително полезна за владетеля. В крайна сметка, ако хората не желаят материалните неща, те няма да пожелаят и онова, което притежаваме ние. Ако уважават всички живи същества, няма да искат да ни убият или да свалят правителството. Откровено казано, правим всичко възможно чрез тайната служба да поощряваме джайнистите и будистите. Естествено, ако само за миг ни се стори, че ни застрашават…

— Но техните добродетели са съвсем безплодни. Те не работят. Просят. Как ще направите от тях войници?

— Не се и опитваме. Освен това такива са само монасите. Мнозинството джайнисти и будисти просто почитат Махавира или Буда, и си вършат работата като всеки друг. С тази разлика, че ни създават по-малко неприятности от останалите.

— Може би защото дълбоко в себе си са републиканци?

Варшакара се засмя.

— Дори и да е така, какво могат да направят? Нали поначало светът не ги интересува? А това само по себе си е добре за нас, които безумно обичаме света такъв, какъвто е.

Моята волска кола вече бе наблизо. Сбогувах се с Варшакара. После с Карака си пробихме път през тълпата до мястото, където чакаха стражите ми. Макар и облещени с индийски дрехи, те бяха въоръжени по персийски.

Бях поръчал колата ми да е с навес и меки седалки. С учудване видях, че желанието ми е изпълнено. Щом се настанихме с Карака, коларският камшик докосна хълбоците на воловете, раздрусахме се и потеглихме по пътя за Шравасти, дълъг двеста и двадесет мили.

Амбалика не дойде с мен, защото бе болна от треска. Имаше голяма вероятност да е бременна, затова единодушно решихме, че пътуването ще е опасно за нея. -Но ще се върнеш, нали?

Сега Амбалика изглеждаше точно на годините си и бе много отчаяна.

— Да — отговорих, — щом свърши дъждовният сезон, ще се върна.