Гор Видал - Сътворението

— Разбирам как стоят нещата, господарю.

— Значи разбираш — повтори неопределено той. — Ако Буда те пита за жертвоприношението на коня, кажи, че бях длъжен да отдам почит на арийските богове.

— Той няма да го одобри, така ли?

— Буда нито одобрява, нито не одобрява. Но за него животът е свещен по принцип. Затова жертвоприношението на животни, както и войната, е нещо лошо.

— Но ти си воин, цар и ариец. Ти трябва да принасяш животни в жертва, длъжен си да убиваш враговете си във война и престъпниците в мирно време.

— И понеже съм всички тези неща, няма да позная просветлението в това си превъплъщение.

В очите на царя се появиха истински сълзи за разлика от постоянно бликащите реки от очите на сина му.

— Често съм се надявал, че ще мога да захвърля всичко това. — Той посочи обсипания със скъпоценни камъни тюрбан на главата си. — Тогава, щом вече съм никой, ще мога да следвам осмократния път на Буда.

— Защо не си го направил? — попитах аз с искрено любопитство.

— Слаб съм.

С всички останали Бимбисара беше бдителен, предпазлив, говореше двусмислено. С мен често се държеше изненадващо откровено. Аз бях безкрайно далеч от неговия свят и това, предполагам, го караше да говори открито — освен по политически въпроси. Макар да бях женен за негова внучка, все пак си оставах посланик на Великия цар. Един ден мисията ми щеше да свърши.

От деликатност никой в двора не споменаваше за евентуалното ми отпътуване. Но самият аз непрестанно мислех за завръщането си в Персия, а при последната ни среща и Бимбисара мислеше за това. Вероятно му минаваше през ум, че мога да реша да продължа нататък с кервана. Спокойно можех да постъпя точно така. Бях изпълнил мисията си. Началото на търговията между Персия и Магадха бе поставено. И нямаше причини тя да не процъфти, щом едната страна има злато, а другата — желязо.

Но по време на онзи разговор с Бимбисара още не бях взел решение. Едно бе сигурно — нямах намерение да изоставя Амбалика. Но не знаех как ще се почувствува, ако й предложа да напусне Индия. Страхувах се също от реакцията на Аджаташатру, като му съобщя, че се прибирам в родината си. Най-малкото щеше да ме удави в сълзи, ако не и във водите на Ганг.

— Слаб съм — повтори Бимбисара, като изтри очи с дрехата си. — А и имам още работа тук. Мъча се да основа сангха на всички селски вождове. Приемам ги поотделно, разбира се. Но отсега нататък искам поне веднъж годишно да идват при мен всички заедно и да споделят проблемите си.

— Току-виж, си направил от Магадха република.

Усмихнах се, за да му покажа, че се шегувам. Признавам, че готовността му да обсъжда вътрешната си политика с мен, с един чужденец, донякъде ме смущаваше.

Но Бимбисара просто мислеше на глас.

— Благоденствието ни зависи от това как се отнасяме със селските вождове. Управляваме ли ги справедливо, страната ни ще процъфти. Потискаме ли ги, ще загинем. Аз съм първият магадхански цар, който лично познава всички вождове. Затова съм световен монарх. Не, нямам намерение да направя република. — Значи все пак ме бе чул. — Ненавиждам всички онези държави, където всеки собственик на имот се мисли за цар. Това е противоестествено. Всяка страна може да има един-единствен цар, тъй като в небесата има само едно слънце или начело на армията стои един генерал. Предай на Пасенади, че обичта ни към него си остава неизменна.

— Да, Господарю.

Предусещах, че Бимбисара се готви да каже нещо важно, но ми бе трудно да предвидя точно какво е.

— Кажи му, че сестра му е щастлива. Че е извършила жертвоприношението на коня. Кажи му да не обръща внимание на онези, които искат да… да създадат раздор между нас. Няма да успеят, поне докато аз съм жив.

Погледнах го в очакване да продължи. Човек може да отвръща на погледа на индийски цар. Всъщност царят би се обидил, ако не го гледаш право в очите — смирено, разбира се.

— Отиди при Буда. Просни се в краката на Златния. Кажи му, че през тридесет и седемте години, изминали от първата ни среща, шест пъти месечно следвам осмократния път. Кажи му, че чак сега започвам да разбирам колко вярно е онова, което веднъж изрече: „Единственото истинско постижение е пълното отричане.“ Кажи му, че съм се зарекъл до една година да изоставя светския живот и да го последвам.

Никога няма да разберем дали цар Бимбисара наистина е възнамерявал да се откаже от светския живот. Според мен е вярвал, че ще го направи, което в религиозните дела няма почти никаква стойност.