Робърт Уорън - Нощен ездач

— Защо се бавиш, Пърс? — изшептя сухо сенаторът, но очите му останаха все така затворени.

— Мислех, че ще мога — промърмори Мън, унесен сякаш в мечти.

Човекът в леглото отвори очи.

— Не можеш — дрезгаво изрече той.

Ръката, която държеше револвера, започна да се отпуска и опря таблата на леглото. При допира на метала до дървото се разнесе слаб, самотен звън. Толивър размърда глава върху възглавницата — едва-едва, като болник.

— Дай ми малко вода — рече.

Мън погледна към шкафа, върху който до лампата стояха кана и чаша. Прехвърли револвера в лявата ръка и тъкмо направи крачка натам, когато разнеслото се зад него леко поскърцване го накара рязко да се обърне.

Вратата, водеща към другата стая, се бе отворила. Там, в рамката й, с една ръка все още на дръжката, а другата увиснала във въздуха пред гърдите, стоеше Матилда Толивър.

— Ай! — възкликна тя, сякаш в закъсняло, пресилено въодушевление. Искрящите изпод веждите на грубоватото й, измъчено лице очи се приковаха в Мън.

Той отстъпи назад, оставяйки вдигнатата си ръка свободно да падне.

— Матилда! — повика я мъжът от леглото, но тя очевидно не го чу. — Матилда! — повтори той.

Жената помръдна и устреми поглед към него.

— Това е Пърси Мън — рече сенаторът. — Нали го помниш?

— Да — кимна тя.

— Дошъл е да ме види — обясни Толивър. — Тъкмо се канеше да ми даде чаша вода.

— Как сте? — попита Матилда.

Мън прокара език по устните си и най-сетне смогна да промълви:

— Току-що влизам.

Обърна се и взе каната с дясната си ръка, докато с другата напъха револвера в джоба си. Тя не откъсваше поглед от него. Водата с глухо бълбукане изпълни чашата.

Той я подаде на човека в леглото, който я взе и отпи, докато двамата го наблюдаваха.

— Благодаря — рече сенаторът и когато Мън пое чашата, отново отпусна глава на възглавницата. — Матилда — продължи той, — защо не предложиш на Пърс нещо за хапване? Сигурно е огладнял от дългия път.

— Тъкмо това се канех да направя — отвърна тя.

— Не! — отказа Мън почти яростно. — Не! Тръгвам! Исках само да видя сенатора и го видях. Тръгвам!

Матилда прекоси стаята и сложи ръка на рамото му.

— Седнете, мистър Мън — настоя тя. — Седнете и си починете, а аз ще ви приготвя нещичко за хапване.

— Тръгвам! — отвърна той, потръпвайки сякаш от допира й.

— Седнете! — повтори тя.

Мън рязко се отдръпна от нея, като направи широка крачка назад. Празната чаша се откъсна от ръката му и се пръсна на пода.

— Тръгвам! — изкрещя той и изведнъж се озърна с див, сякаш животински поглед.

— Не… — започна Матилда и спря. Понечи да го задържи, но ръката й увисна във въздуха. — Чакайте! — заповяда тя. — Счу ми се нещо.

Тримата притихнаха, сетне Толивър рече:

— Няма нищо, Матилда.

— Не, има! — настоя тя. — Чуйте! — Отиде до външната врата, сложи ръка върху бравата и се ослуша: — Има! — повтори тя и като открехна лекичко, се подаде навън и се озърна.

Мън бързо отстъпи в другия край на стаята.

— Има — обърна се Матилда към тях. — Коне! На пътя!

— Войниците — отбеляза Мън спокойно и вече поокопитен, отвори вратата зад себе си.

— Има друга врата… — говореше в това време Матилда, — откъм страничната веранда.

Напипа я в тъмното и я отвори. Отдолу, откъм пътя, долови някакъв шум. В първия миг не можа да различи нищо, освен по-светлото петно на полята оттатък двора и високо отляво — тъмната маса на гората. Почти пълзешком прекоси поляната, като се препъваше. Блъсна се в зида, падна, после го прехвърли. „Силвестъс, помисли си той, Силвестъс им е казал. Чакал е до днес, досега не му е стискало. Чакал е всичкото това време, седмици наред и едва днес се е престрашил.“ Продължаваше да тича през неравното пространство, падаше и отново ставаше. Задъхваше се: „Мръсник! Мръсник!“

Далеч пред него отвъд полето беше гората. Откъм склона долитаха резки глухи гласове, сякаш хлапетии си подвикваха. При тези звуци — толкова безсмислени в здрача, в него се надигна някакъв чуден възторг, някакво бясно, опияняващо презрение. Устремен напред, той едва докосваше земята под краката си.

Падна отново и когато се изправи, видя върху склона пред себе си едва различимата на фона на полето и избледняващото небе фигура на човек. Но там, зад тази фигура, беше гората, всепоглъщащият мрак, сигурността, бързото и неминуемо избавление. Вдигна револвера и се увери в това. Беше вече сигурен. Но неволно — незнайно защо — в онзи безкраен миг, преди пръстът му да натисне спусъка и късото опърпано пламъче да изскочи от дулото, той леко бе вдигнал ръка към бледото небе. Видя искриците на ответните изстрели и се олюля. Вече паднал, стреля още веднъж, почти инстинктивно, без да се замисля за посоката. После опита отново да натисне спусъка, но безуспешно. И както лежеше там, докато твърдата земя се поклащаше и набъбваше под него подобно на огромна вълна, Мън като насън дочу долитащите от склона гласове, които ехтяха безсмислено, като гласове на деца, залисани в игра по здрач.