Робърт Уорън - Нощен ездач

Започна да си пробива път през сечището. Там трябва да има вода, помисли си той. Седна до останките от прогнилата вече дъсчена ограда — толкова порутена, че той с лекота я прескочи. Приближи колибата. Прозорците зееха. Изобщо не бяха остъклявани, но имаха дървени капаци, които сега се бяха откъснали от пантите си и само един от тях все още се крепеше. Вратата беше избита. Лежеше на земята, а между процепите на дъските бе покарала трева. Когато сви зад колибата, в другия край на сечището откри поточето.

След като се напи и изплакна лице, върна се и понечи да влезе. Стъпвайки върху падналата врата, една прогнила дъска поддаде и той едва не падна. Отстрани с ръка натежалите от росата паяжини, препречващи входа, и влезе. Имаше две стаи, и двете много малки, и таванче. Пристъпваше внимателно, почти предпазливо, а прогнилите дъски леко се огъваха под краката му. Над огнището, където гредите бяха надигнати, надзъртаха късчета небе. Огледа единия ъгъл — талпите бяха паснати надве-натри със слаби, очевидно нескопосани удари. Закълчищените някога процепи сега зееха. В първата стая имаше само една дървена пейка, на която липсваха два крака, и стълба, водеща към тавана. На перваза на единия прозорец в другата стая видя стъклена кана. На дъното й се бяха събрали нечистотии, а стъклото бе сухо като кост. През мърлявата му прозрачност се процеждаше неясна светлина. До стената забеляза някаква дреха, изтървана сякаш случайно. Приближи се и обзет от мимолетно любопитство, се наведе и внимателно я вдигна. Плосък и лъскав, черен като копче бръмбар бавно изпълзя от разкритото си убежище и изчезна под дъските. Мън огледа дрехата. Беше мъжко сако, навремето очевидно синьо, ала сега неравномерно избеляло до сиво-кафеникаво. Материята му се стори неподатлива и корава. То отдавна бе загубило формата на фигурата, която бе обгръщало, и се беше спекло завинаги като пръст, приела контурите на скала, която е покривала. Когато го пусна, то тъпо удари по пода.

Върна се в другата стая и опита стълбата. Беше масивна и здрава наглед. Внимателно се изкатери по нея и се изтегна върху изкорубения под на тавана. Гредите държаха. След малко заспа. Събуди се рано следобед, изяде почти всичката храна, която му бе останала, и отиде на потока, за да утоли жаждата си. После се върна в колибата и лежа почти до здрач.

Малко след залез-слънце стигна до някакъв крайпътен магазин. Надзърна вътре и видя, че освен един старец, седнал на изтикания то стената стол, нямаше никой. Над главата му гореше лампа с ламаринен отражател. Мън влезе и купи пакет крокети и парче сирене. Пъхна ги в джоба и продължи.

На следната заран, поглеждайки на юг от върха на малко възвишение, се убеди, че околността му е позната. Широката плитка котловина се прорязваше от железопътна линия, чиито релси проблясваха на утринната светлина. От двете й страни се ширеха чисти царевични и тютюневи ниви, проснати в дълги, геометрично точни редове. По далечните пасища стадата сякаш бяха застинали. Хамбарите, къщите и дърветата наоколо изглеждаха свежи и измити в бистротата на ранното утро. Знаеше, че няколко мили нагоре по линията откъм север се намира „Монклер“. Отби от пътечката, по която бе вървял до този момент, и се шмугна в гората. На два пъти дочу писъка на влакове и когато поглеждаше надолу, ги виждаше да пропълзяват през котловината, насищайки въздуха с пара и тънки струйки дим.

Вечерта се спусна в ниското и тръгна по линията на изток.

Къщата се издигаше встрани от издълбания с коловози черен път. Знаеше, че е тя, и когато се наведе към пощенската кутия, различи името „Едмънд Толивър“. Кутията беше нова. Той я опипа и заключи, че металът е чист, лъскав, а черните букви — ясно изписани. Дворът се отделяше от пътя с каменен зид, който на свой ред бе опасан от гъст храсталак. Портата липсваше и край един счупен стълб се бяха изронили камъни. В двора нямаше дървета, но на хълма зад къщата се чернееше гората.

Отначало помисли, че домът е пуст, но вече отблизо забеляза, че изпод краищата на пердето, изпод затулващия един от прозорците плат, едва-едва мъжди светлина. Със сковани и присвити крака стъпи върху разхлабения дъсчен под на верандата и отпусна ръка на бравата. С тихичко изскърцване вратата се отвори веднага.

В мига, когато влезе, на колебливата светлина от лампата с намален до края фитил зърна човека в леглото — покрит само с чаршаф и с извърнато към стената лице. Затвори вратата след себе си внимателно, сякаш влизаше в стаята на болник, и леко приведен напред, угрижено се вторачи натам. Онзи бавно, почти мъчително се раздвижи в леглото и обърна лице към него. Видя как слабо проблясващите на светлината очи се разшириха, а от усилието да проговорят устните се сгърчиха.