Робърт Уорън - Нощен ездач

— Какво искаш? — изхриптя той.

Без да отговори, Мън с все така присвити колене направи две широки крачки. Отпусна лявата си ръка върху долната табла на леглото, приведе се и напрегна зрение.

— Какво искаш? — повтори онзи.

Мън се наведе още повече и изпитателно се вгледа в продълговатото изпито лице над омачканите чаршафи.

— Та това… Та това си ти, Пърси Мън! — възкликна мъжът на леглото.

Облегнат на таблата, Мън помълча известно време.

— Отдавна не се бях сещал за теб — отвърна той почти шепнешком, като продължаваше да се взира в него. После добави: — Почти бях забравил как изглеждаш.

Мъжът в леглото се надигна с мъка и се облегна на лакът.

— Какво искаш? — попита той.

— Почти бях забравил как изглеждаш. Съвсем ми беше излязъл от ума — думите се нижеха мудно, унесено. — Сетне нещо се случи и пак се сетих за теб, Толивър.

— Какво искаш? — настоя мъжът в леглото, този път почти несъзнателно.

— Да те убия — отвърна Мън, без да помръдва, и добави: — Сега ще те убия, Толивър! — спря, ровейки се сякаш в спомените си, и след миг продължи: — Като ти се нагледам.

Дългите мършави пръсти на мъжа в леглото се свиха и разпуснаха безцелно.

— Може и да ме убиеш — рече кротко той. — Може би ти си човекът, който трябва да го стори, Пърс.

— Да, аз съм — отвърна Мън. — Знаеш, че веднъж убих човек. Или поне си мисля, че съм го убил. Бях един от ония, които го извършиха, но ми се струва, че аз стрелях пръв. Натиснах спусъка и той се обля в кръв. Нали знаеш — и понижи доверително глас, — натискаш спусъка и край!

Пръстите върху чаршафа престанаха да мърдат.

— Тогава не чуваш гърма — рече Мън. — Той се разнася след това.

— Не ме е страх — отвърна мъжът в леглото.

— Гърмът — повтори Мън, — гърмът идва после. Може и изобщо да не го чуеш.

— Не ме е страх — повтори онзи, сякаш на себе си.

— Да — поклати глава Мън, като човек, който объркано се мъчи да си спомни нещо, — не те е страх. А аз си мислех, че ще се уплашиш.

— Когато те видях да стоиш там, леко се стреснах, но сега вече не се боя. Преди време, преди месец може би щях да изпитам страх. Но не и сега. Нещата се променят, а ти не знаеш това, Пърс — той се взря в лицето на приведения над него човек. — Хайде, защо не го направиш?

Защо не го направиш, а? Нали точно за това си дошъл, Пърс? — изговаряше името му меко, почти ласкаво.

Мън измъкна револвера от джоба си и го погледна.

— Ще те убия! — заяви той. — И така ще ти направя услуга! Ако не го сторя, ти ще продължаваш да лежиш тук, в този дом, ще продължаваш да бъдеш нищо! Нищо! А винаги си се мислил за нещо. Дори и сега. Там, на пътя, си поставил нова пощенска кутия, но… — и той се наведе още по-близо, клатейки сякаш съжалително глава, — тя ще остане празна! Празна! А ти ще бъдеш нищо! Пък и нали знаеш, че винаги си бил нищо! — той поклати отново глава: — Нищо! Нищо!

— Нищо ли? — попита гласът като ехо. — Човек няма представа какво е. И ти не знаеш какво си. По едно време си мислеше, че знаеш. Когато бяхме приятели, Пърс — Толивър отново се отпусна назад, но без да затваря очи, а само леко премрежи клепачи, тъй че блясъкът в тях изчезна, и рече уморено: — Харесваш ми, Пърс. Сега вече ми харесваш. Не те знам какъв си всъщност, а ми харесваш. Но и ти не знаеш какъв си.

— Знам, и аз съм нищо — отвърна Мън студено и вдигна револвера, но не се прицели. — Когато го направя обаче, вече няма да съм нищо! Тази мисъл ме осени изведнъж: направи го, направи го и няма да си нищо! Да, точно с тези думи проблесна тя в съзнанието ми и аз дойдох. Дойдох, за да те убия! — той насочи дулото към него. Известно време стоя неподвижно, после заключи: — Не защото ти си мръсник, а заради самия себе си!

Толивър стисна очи. Ръката върху завивката се сви. Кожата по кокалчетата беше бяла като чаршафа, който се отпусна, придавайки форма на тялото. Все така облегнат на таблата на леглото, Мън държеше револвера високо, на ръка разстояние от Толивър. Бледият, едва осезаем светлик на лампата се разливаше върху лицето на сенатора, заобикаляйки хлътналите ями на затворените очи. Бръчките и тъничките вени по клепачите се забелязваха едва-едва, подобни на листни жилки. Устните му бяха леко отворени, измъчвани сякаш от жажда.

— Ще го направя — промълви Мън.

Някъде в стаята се разнасяше мудното металическо тиктакане на часовник.

— Ще го направя — повтори той, — но след малко.

Когато ти се нагледам. — Изчака, без да помръдне револвера, и изведнъж кресна: — Отвори си очите!