Робърт Уорън - Нощен ездач

Друга нощ, когато не можеше да заспи, си припомняше всичко случило се през онова утро, когато застреляха Търпин. Казваше си: „Напуснах хотела в седем и двайсет“, и си спомняше съвсем точно часовника, който държеше в ръка, както и лицата на срещнатите по улицата хора. Лежеше в мрака и си повтаряше на глас думите, с които го бяха поздравили, и собствените си отговори. Опитваше се да пресъздаде и най-малката подробност от кантората си, такава, каквато я бе видял същата заран, отваряйки вратата: шкафа, етажерките с книгите, покритите със стари книжа и вестници столове, съдилището и напъпилите дървета под прозореца. Задържаше всичко това в съзнанието си и понякога чак мускулите го заболяваха от усилието, сякаш с помощта на волята би могъл да изтръгне някаква причина от тяхната безсмислена и няма ирационалност.

Именно тези неща му донесоха отговора, и то не в резултат на неговите усилия. Получи го от тях почти без да го търси и някак непринудено в мига на събуждането си едно утро, преди още съвсем да се е разсънил. Тогава видя нахлуващия през прозореца сноп слънчеви лъчи, зеления склон на хълма отсреща и нерендосаните дъски на стената. В мига, когато ги разпозна, нещо като че ли му прошепна: Лежиш тук и гледаш всичко това, защото професор Бол уби онзи.

В момента му се стори невъзможно.

Но после вече изпита такава увереност, сякаш бе видял с очите си как онази сутрин професорът изкачва тъмното стълбище, отваря незаключената врата и виждайки, че кантората е празна, застива насред стаята. Оттатък площада хората вече са излезли от съда, включително Търпин и помощник-шерифите. В ъгъла на кантората е изправена карабината. На полицата на библиотеката, зад счупеното стъкло, е сандъчето с патроните. Всичко е станало за миг. От около четирийдесет ярда, помисли си Мън, около четирийсет ярда, а той едва ли е хващал пушка от детските си години. Там, в двора на съдилището, Търпин се е олюлял и се е строполил на тревата с пронизана над лявото ухо глава. Камбъл му бе казал: „Точно над ухото.“ С невиждащи очи професор Бол е оставил обратно карабината в ъгъла, излязъл е, затворил е вратата зад себе си и се е спуснал по задното стълбище.

Мън си представяше много ясно как е станало всичко. И как професорът е тръгнал по алеята, сковано изправен, почти като сомнамбул, с подаващи се от черните му ръкави бели, подобни на бухалки бинтове, като през цялото време постепенно е осъзнавал деянието си. Когато го е осъзнал напълно и е разбрал целия му скрит смисъл, вероятно в първия момент е възнамерявал да се върне в хотела, за да види Корделия и другите си дъщери — но най-вече Корделия, — да се сбогува с тях и да се предаде. Но нима всъщност всичко е било толкова точно и ясно за него тогава, когато се е упътил по безлюдната алея и до слуха му са долитали шумовете на улицата? Мън не беше сигурен. По-вероятно бе, докато е вървял по алеята, всичко да му се е струвало нереално и като че ли застинало в безвремието на някакъв сън. А може би се е шлял по улиците цял ден, кой знае, гледал е хората с невиждащи очи и едва ли е съзнавал, че стъпките му се следват една подир друга в своята обичайна, горделива походка, а минувачите се дивят на безкръвното му, бяло като платно лице?

По-късно в присъствието на изправената до него Корделия и Порция, която е налагала студени компреси на челото му, вероятно си е казал, че след малко, след още съвсем малко ще отиде. Но не го беше сторил.

При тази мисъл у Мън се надигна горчилка. Беше бягал през гъстите гори, беше лежал в студената тиня и смукал вода като животно, беше бродил гладен и се бе крил от погледа на хората, защото професор Бол не бе намерил сили да проговори, да каже, че той го е извършил. Защото професорът очевидно си беше рекъл: „Ще го направя след малко, веднага след като приключи процесът и момичетата вече няма да имат нужда от мен, тогава ще го направя.“ Но процесът бе свършил, доктор Макдоналд бе излязъл на свобода, а той така и не го беше направил.

Дните са минавали, а той все не е намирал сили да признае. После е чул, че Мън се е скрил на сигурно място, и е решил, че ще почака още малко и че ако го заловят, тогава ще им каже. През това време обичайният ход на живота в дома му, видът на дъщерите му, отдадени безшумно и вещо на заниманията си край него, всекидневната работа по фермата — всички тези неща са го отклонявали и отдалечавали неусетно, час след час, ден след ден от намерението му. Но нощем в стаята си сигурно е четял Библията, блъскал е по нея с бинтованите си ръце и измъчван от угризения и смут, е кръстосвал насам-натам, обливайки се в пот като човек, който се бори с прекадено могъщ противник, и се е молил богу да му даде сила. Намерил е в себе си сили за деяние, на което изобщо не е подозирал, че е способен. „Човек не знае на какво е способен“ — беше казал той в онази първа нощ преди много време у Крисчънови и Мън си спомни лицето му, гласа, с който го бе изрекъл: „Когато му дойде времето.“ Времето беше дошло. Той неочаквано се бе препънал в него онази заран в празната кантора, сякаш в камък по позната пътека. Непохватно беше вдигнал в превързаните си, непривикнали ръце карабината и там, в двора на съдилището, посред бял ден, се бе строполил мъртъв един човек.