Робърт Уорън - Нощен ездач

Дни наред прекарваше в безделие. Изтягаше се край потока и понякога дремеше с часове, защото нощем не можеше да спи. След като дълго лежеше в леглото, вперил очи в квадрата на прозореца в малката пристроена стаичка, се надигаше, сякаш се канеше за скок или за кой знае какъв величав подвиг. Веднъж дори стана, облече се, нахлузи си обущата и излезе навън. Луната бе ниско и светеше току над гористия западен склон на малката долчинка. Познатите силуети на нещата наоколо — дърветата, хамбара, оградите, склонът на хълма — постепенно загубиха очертанията си и започнаха да се сливат и преплитат в едно, стапяйки се в сенките и неясните пояси на мъглата и здрача. Вървя бързо, докато не стигна крайпътната ограда. Там спря. Сложи ръка на грапавите тараби и се загледа в пътя, който се белееше сред мрака на шубраците от двете му страни. Ушите му долавяха и най-незначителните нощни шумове — шуртене на вода, далечен вик на козодой, неспокойно пърхане на токачки в дърветата зад къщата — и всеки звук долиташе до него съвършен, независим, отекващ със слабия отклик в цялото му същество. Не знаеше колко време стоя там в напрегнато очакване, докато пръстите му се впиваха в дъските, а звуците — всеки неповторим посвоему в необятното безмълвие — цял го пронизваха.

По някое време бавно откопчи ръце от оградата и долитащите до него отделни и съвършени като екота на камбана гласове изведнъж станаха неясни и приглушени. Стовари пестник в дланта на лявата си ръка и високо изрече: „Дявол да го вземе! Трябва да направя нещо!“ И след малко натърти: „Трябва!“

После изведнъж се почувства някак омаломощен. Искаше му се само да си отиде в стаята, да легне на леглото и да затвори очи. Тръгна към къщата с потръпващи от нощния хлад голи плещи.

Имаше обаче нощи, когато заспеше ли, сънуваше все един и същи сън. За първи път той му се присъни веднага след като пристигна у Праудфитови. Беше се събудил обезсилен и плувнал в пот под бремето на неописуема мъка. Но откакто сънят бе започнал да го спохожда, мъката вече я нямаше. Дори и насън знаеше, че го е сънувал и преди.

Първата вечер, когато Адел Праудфит пя, остана на верандата. Малко преди да си легнат, тя запя за красивата Поли:

Потънал в собствените си мисли, почти не следеше мелодията и тъжния разказ, в чиито думи се прокрадваше насилие, а Адел Праудфит продължаваше монотонно да нарежда:

Стана и се отправи към другия край на двора.

И същата нощ сънят го споходи. В него видя Мей бавно да пристъпва от някакво неимоверно разстояние, което той напразно се мъчеше да преодолее. Светлата й коса беше разпусната и в ръцете си държеше вързопче. Тя приближаваше едва-едва, с мъка, сякаш краката й тежаха като олово, а на лицето й бе изписана неописуема радост, но и някаква тъга. Когато най-сетне достигаше до него, му подаваше вързопчето. Той виждаше, че бе завито в мърляв и изпокъсан стар вестник. Докато с непосилно напрежение се пресягаше, за да го вземе от ръцете й, хартията започваше да се разгъва, прогизнала от водата се разпадаше от собственото си тегло и увисваше на парцали по пръстите чак до голите й лакти. И тогава виждаше какво се криеше в нея. Върху протегнатите ръце на Мей лежеше детско телце, по-скоро зародиш, като онези, които бе виждал в големите буркани с формалин в медицинското училище във Филаделфия, неоформен още, сякаш нечовешки, някак шуплив и сив, досущ като онези в стъклениците, а от него лъхаше зловонието на смъртта. Но лицето на Мей все така грееше едновременно в радост и тъга, а неговите ръце продължаваха да се протягат, сякаш за да поемат вързопчето. Сетне падаха и последните късове хартия и в ръцете й се появяваше нечие лице. Лицето на Бънк Тривелиън — червеникавата плът и косата му сега бяха посивели, но все пак беше неговото лице и Мън като че ли знаеше, че е живо и се мъчи да проговори. Ала в този миг Мей винаги се разсмиваше. Не чуваше нищо, но лицето й се гърчеше в пристъп на смях, който му се струваше безкраен. След това не ядно, а по-скоро със студена пресметливост и почти игриво, той вдигаше пестник с мисълта, че трябва да спре смеха й, че ако тя продължи да се смее така, всичко ще изчезне, ще се смали и ще избледнее, ще се стопи и ще остане единствено този беззвучен, жесток смях и той самият, увиснал съвсем сам сред него. Първия път се събуди, зареян сякаш насред съвършения, наситен с напрежение безкрай от тъга, която сама по себе си бе нещо като удовлетворение, защото в нейната безусловност бе заложена абсолютната стойност на изгубеното щастие. Но сега, когато се събуждаше в мрака на малката пристройка, не изпитваше вече дори и тъга.