Робърт Уорън - Нощен ездач

Известно време Уили Праудфит мълчи. Лежи и се взира почти с удивление в шинделите между гредите на покрива. Най-сетне отвръща:

— Не казвам, че ще ми е по сърце чужда земя да работя, пък чиято и да е тя.

— Няма да ти е по сърце, ами! — и яростното тържество в гласа на племенника се засилва. — Нали и аз това викам! Колкото на тате му беше добре. Петнайсе години аргатува. Загуби си земята и петнайсе години аргатува! Докат не умря. Няма, хич няма да ти се хареса, чичо Уили.

Мън вече знаеше, че имотът е ипотекиран. Уили Праудфит му бе казал, че го купил при първото си връщане от Запада преди около десетина-дванайсет години и тъй и досега не успял да го изплати. От известно време едва свързвали двата края. „Хубаво беше в плодородните години да се погрижа за това — бе рекъл той — ама аз колкото можех да заделя, все в къщата отиваше. Трябваше да живеем в колиба, дордето не изплатя земята до педя. Ама исках Дели да си има дом, че то жените са си такива. Тя, жената, обича да си има дневна. Пък и за децата мислехме. Тъй гласихме всичко, че и за тях стая да се намира. Бог обаче не ни дари с деца. Е, да, Сиси и Силвестъс, ама те не са наши.“ А след малко бе добавил: „От някои неща бог ми е дал повече, отколкото може да иска човек. Ама изглежда, че едно дава, друго взема, та да се знае, че той е господарят.“

Друг път, излязъл от дългото си мълчание, бе казал:

— Едно време човек можеше да иде на Запад и да си купи парче добра земя. Както баща ми напусна тази околия през шейсе и първа и отиде в Северен Арканзас. Тогаз на човек му беше просторно пред очите.

— Разправят, че и сега можело да идеш в Оклахома — беше се намесил племенникът.

Да, ама хубавата земя е вече разграбена!

— Тогава мога да отида някъде и да се хвана на работа — бе продължил племенникът. — Стига съм квасил с потта си нивата.

— Защо ли не отида в Оклахома — бе подхвърлил Уили. — Тъй де, все още не съм престарял.

Мън си спомни как и доктор Макдоналд, застанал насред килията си, беше казал, че ще се махне и ще отиде на Запад. Че там земята не миришела като в затвора. И когато разбра, че делото е приключило и че Макдоналд е оправдан, отново си спомни точно тези му думи, произнесени в килията. Когато Уили Праудфит му каза: „Докторът е свободен“, Мън изведнъж се почувства предаден и безкрайно самотен. Сега доктор Макдоналд щеше да замине заедно с Корделия. Щеше да отиде на Запад и да го зареже тук сам. Ала бързо се отърси от това усещане. „Чудесно. Наистина е чудесно!“, успя да прошепне той през скованите си като туткал устни.

Отърси се, но само за миг, защото когато същия следобед легна край потока и се сети, че оня ще замине завинаги, отново с възмущение изпита усещането, че е предаден. Видя ясно, сякаш наяве, Макдоналд и застаналата до него Корделия — сложила ръка на рамото му, както имаше навик да прави, — докторът стоеше, озъбен в онази същата усмивка, която се излъчваше сякаш от тайното му и несподелено от никого познание, а зад него, ширнала се като на изглед, обляна в слънце равнина или пък — защото картината непрестанно се менеше в съзнанието му, докато се мъчеше да си я представи — синият простор на Тихия океан. После всичко изчезваше. Докторът, казваше си той, ще остане тук, докато нещата се уталожат. Не, той не е човек, дето ще остави приятеля си в беда! Не би заминал, ако има някаква възможност да му помогне.

А това все пак е нещо. В крайна сметка обаче фактът си беше факт — доктор Макдоналд щеше да замине. Дори докато стоеше в килията си и му обясняваше „Ще взема да свикна с тази воня“, той все още можеше да се хване за нещо и да види пред себе си някакво бъдеще. То бе заложено в самия него. Силвестъс в своята злоба и отмъстителност също имаше бъдеще далеч оттук, може би в Оклахома или на работа в града. Уили Праудфит, който вероятно щеше да загуби земята си и всичко на нея и вече минаваше петдесетте, все пак можа да легне тогава на верандата и да рече: „Все още не съм престарял.“ А колкото и да упорстваше, Мън не можеше да стигне в мислите си по-далеч от настоящето, защото не носеше в себе си живеца на бъдещето, същинския зародиш на живота. Той се бе свил и загинал като току-що покълнало житно зърно, което дъждът е изровил от хълма и оголил на слънчевия пек.

Не знаеше кога точно бе умрял. Може би беше линял дълго време и бавно се беше изсушавал и свивал, а когато легна край водоема в края на гората, отпуснал тяло в студената кал, когато видя безучастната светлина да плъзва по небето над притъмнелите дървеса, Мън само бе установил факта, бе установил самотата си. Вероятно живецът у него бе изтлял много отдавна, докато сам той бе преживявал чрез надеждата и смисъла от съществуванието на други хора. Но сега бе мъртъв и понеже и бъдещето бе мъртво и изгнило в гърдите му, то миналото, което понякога му се струваше, че притежава свой смисъл и граници, също започна да се разпада действие подир действие, случка след случка, мисъл подир мисъл на отделни, безжалостни отломки. Понякога се мъчеше да възстанови някоя отминала сцена на щастие или мъка, да накара споменът да му върне истинността на предишните чувства. Но това бе невъзможно. Можеше да си спомни някои неща и с най-малките подробности — озареното от щастие лице на Мей, когато се обръщаше към него, или лицето на жената на Тривелиън, която бе дошла в кантората, преди да открият тялото на мъжа й, и бе казала: „Отведоха го през нощта и не съм го виждала оттогава, та затова дойдох при вас“, или дрезгавото дишане на Крисчън, нечовешкото му хъркане и хриптене, долитащи иззад стената през онази нощ, когато, вперил очи в смътните очертания на бялата врата, напразно бе чакал Лусил да дойде — можеше да си спомни и най-незначителната подробност, но не можеше да изпита мъката от отзвука й в душата си, живата истина на тогавашния миг.