Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Мис Кентън замълча за миг, преди да продължи:

— Това съвсем не означава, разбира се, че на моменти — макар и изключително рядко — човек не си казва: „Каква ужасна грешка направих с живота си.“ И тогава си представяш един по-различен живот, един по-хубав живот. Аз например си представям живота, който бих могла да имам с вас, мистър Стивънс. И предполагам, точно тогава започвам да се дразня от разни дреболии и си тръгвам. Ала много скоро си давам сметка, че истинското ми място е при моя съпруг. В края на краищата вече е твърде късно да върнем часовника назад. Човек не може все да си мисли какво би могло да бъде. Разбрах, че животът ми не е по-лош от този на повечето хора, а в някои отношения е и по-добър и би трябвало да съм благодарна.

Струва ми се, че не отговорих веднага, защото ми бе нужно известно време напълно да осъзная думите на мис Кентън. Освен това, както сигурно ще се съгласите, смисълът им беше такъв, че не можеше да не ме натъжи. И ако трябва да съм честен, в този миг сърцето ми се късаше. Не след дълго обаче аз се обърнах към нея и изрекох с усмивка:

— Съвсем права сте, мисис Бен. Твърде късно е да върнем часовника назад. И действително нямаше да намеря покой, ако знаех, че подобни мисли са били причина вие и съпругът ви да бъдете нещастни. Всеки един от нас, както отбелязахте, трябва да е благодарен за това, което наистина му принадлежи. А от онова, което ми разказахте, мисис Бен, вие има от какво да сте доволна. Всъщност, като се замисля, щом на мистър Бен му предстои пенсиониране, а ще ви се родят и внуци, излиза, че тепърва ви очакват много щастливи години съвместен живот. И в никакъв случай не бива да допускате разни глупави идеи да застават между вас и щастието, което заслужавате.

— Разбира се, че сте прав, мистър Стивънс. Толкова сте мил.

— Е, мисис Бен, ето че автобусът ви вече идва.

Излязох навън и махнах на шофьора да спре, а мис Кентън се изправи и пристъпи до края на заслона. Едва когато автобусът спря, аз се осмелих да я погледна и забелязах, че очите й са пълни със сълзи. Усмихнах й се и казах:

— Сега, мисис Бен, трябва изключително внимателно да се грижите за себе си. Мнозина твърдят, че пенсионната възраст е най-добрата част от живота на семейната двойка. Длъжна сте да направите всичко възможно, за да бъдат тези години щастливи и за вас, и за вашия съпруг. Може би никога няма да се срещнем отново, мисис Бен, затова ви моля да размислите над думите ми.

— Непременно, мистър Стивънс, благодаря ви. И благодаря, че ме докарахте. Беше много любезно от ваша страна. Радвам се, че се видяхме.

— И за мен беше голямо удоволствие да ви видя, мисис Бен.

Най-после запалиха светлините на кея и тълпата зад мен приветства събитието с радостни възгласи. Все още е достатъчно светло — небето над водата се е оцветило в бледочервено, — но очевидно хората, които започнаха да се събират на кея през последния половин час, желаят да настъпи нощта. Това, предполагам, потвърждава думите на човека, който допреди малко седеше до мен на пейката и с когото проведохме любопитен разговор. Той твърдеше, че за мнозина вечерта е най-хубавата част от деня, онази част, която очакват с най-голямо нетърпение. И, изглежда, има нещо вярно в тези думи. Защо иначе всички ще надават спонтанни възгласи просто задето са запалили светлините на кея?

Разбира се, човекът говореше фигуративно, ала ми стана интересно, че думите му толкова бързо се оказаха верни и в най-буквалния смисъл. Вероятно е седял до мен известно време, без да го видя — толкова бях погълнат от спомена за срещата ми с мис Кентън преди два дни. Дори, мисля, че изобщо не забелязах присъствието му на пейката, докато той не обяви високо:

— Морският въздух е изключително полезен.

Вдигнах поглед и съзрях един много набит мъж, който наближаваше седемдесетте, облечен с доста износено сако от туид и разкопчана на врата риза. Беше се загледал някъде над водата, може би в чайките далеч напред, и изобщо не бях убеден, че говори на мен. Но понеже никой не му отвърна, а и наблизо нямаше кой друг да го стори, рекох:

— Да, сигурен съм, че е така.

— Лекарят казва, че е полезен, и аз идвам тук винаги щом времето позволява.

Мъжът продължи да ми разказва за различните си заболявания, като рядко откъсваше очи от залеза, колкото да кимне или да ми се усмихне. Всъщност започнах да му обръщам внимание чак след като спомена, че допреди три години, когато се пенсионирал, е бил иконом в някаква къща недалеч оттук. Поразпитах го и установих, че става дума за малка къща, в която е бил единственият редовен служител. Позаинтересувах се дали някога е ръководил истински персонал, може би преди войната, но той отговори: