Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Горе-долу тогава започнах и да си изяснявам някои подробности, свързани с настоящото й положение. Установих, че бракът й съвсем не бе в такова окаяно състояние, както би могло да се предположи от писмото й; че макар и наистина да беше напуснала дома си за период от четири-пет дни — през което време бе писала споменатото писмо, — тя се беше върнала и мистър Бен с радост я беше приел. „Добре че поне единият от нас разсъждава разумно по тези проблеми“, каза с усмивка.

Напълно наясно съм, естествено, че това изобщо не е моя работа, и държа да разберете, че не бих си и помислил да любопитствам, ако нямах важни професионални причини да го направя; имам предвид сериозното затруднение с персонала в Дарлингтън Хол. Във всеки случай мис Кентън не се поколеба да сподели с мен семейните си неудачи и аз го приех като непоклатимо доказателство за силата на някогашната ни професионална връзка.

След това тя продължи да ми разказва за съпруга си, който скоро щял да се пенсионира, малко по-рано от обичайното поради влошеното си здраве, и за дъщеря си, която вече била омъжена и през есента очаквала дете. Дори ми даде адреса й в Дорсет и бях много поласкан, като видях колко огромно е желанието й да я навестя по обратния път. Макар и да й обяснявах, че надали изобщо ще мина през тази част на Дорсет, мис Кентън не преставаше да настоява, като все повтаряше: „Катрин толкова е слушала за вас, мистър Стивънс. Нямате представа колко ще бъде щастлива да се запознаете.“

Аз от своя страна се опитах да й опиша днешния Дарлингтън Хол. Помъчих се да я убедя какъв благ работодател е мистър Фарадей. Разказах й за промените в самата къща, за преобразованията и затворените помещения, както и за настоящата организация на персонала. Когато заговорих за къщата, настроението на мис Кентън видимо се подобри и скоро двамата започнахме да си припомняме най-различни случки, като често се смеехме.

Само веднъж засегнахме темата за лорд Дарлингтън. Сетихме се нещо весело, свързано с младия мистър Кардинал, така че се почувствах длъжен да я уведомя, че господинът бе убит в Белгия по време на войната. Завърших с думите: „Разбира се, негова светлост беше силно привързан към мистър Кардинал и го преживя много тежко.“

Не ми се искаше да си разваляме хубавото настроение с тъжни вести, затова почти веднага се постарах да сменя темата. Но както се бях опасявал, мис Кентън беше чела за този злощастен очернящ процес и използва възможността да ме поразпита. Упорито се съпротивлявах да бъда въвлечен в подобен разговор, ала в крайна сметка й казах:

— Факт е, мисис Бен, че през войната за негова светлост се изписаха куп ужасяващи неща и особено от този вестник. Той безропотно понасяше всичко, докато страната ни беше в опасност, но след като войната свърши, а инсинуациите не секваха, не виждаше защо трябва мълчаливо да продължава да страда. Сега може би е лесно да се съзрат рисковете, които криеше едно изправяне пред съда точно тогава, при неблагоприятния климат. Ала какво да се прави. Негова светлост искрено вярваше, че правдата ще възтържествува. Вместо това вестникът просто увеличи тиража си. А името на лорд Дарлингтън беше очернено завинаги. И наистина, мисис Бен, негова светлост на практика остана инвалид. И къщата стана съвсем тиха. Занасях му чая в гостната и… ох, както и да е. Беше трагична гледка.

— Безкрайно съжалявам, мистър Стивънс. Нямах представа, че нещата са били толкова зле.

— О, да, мисис Бен. Но стига за това. Знам, че си спомняте Дарлингтън Хол от дните, когато се даваха пищни приеми, когато беше изпълнен с видни гости. Мисля, че тъкмо така негова светлост заслужава да бъде запомнен.

Това бе единственият път, в който споменахме за лорд Дарлингтън. Иначе си бъбрехме все за приятни неща и двата часа, които прекарахме в чайната на хотела, бяха действително щастливи. Спомням си, че междувременно влизаха и други хора, сядаха за малко и си излизаха, ала нито за миг не ни попречиха. И действително човек трудно би повярвал, че са изминали цели два часа, но мис Кентън погледна часовника върху камината и каза, че се налага да се прибира. Щом разбрах, че ще трябва да върви в дъжда до автобусната спирка, която се намираше извън селото, аз настоях да я закарам дотам с форда и след като от рецепцията ни дадоха чадър, ние излязохме заедно.

Около колата се бяха образували големи локви, така че малко помогнах на мис Кентън, за да успее да се качи. Скоро обаче вече се движехме по централната селска улица, после магазините изчезнаха и се озовахме сред открито поле. Мис Кентън, която дотогава мълчаливо седеше и наблюдаваше гледката, се обърна към мен и рече: