Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Защо се усмихвате така лукаво, мистър Стивънс?

— О… трябва да ме извините, мисис Бен, просто си припомнях някои неща, които ми бяхте написали в писмото си. Леко се разтревожих, когато ги прочетох, но сега разбирам, че нямам никакви сериозни основания за това.

— О? И какви неща по-точно имате предвид, мистър Стивънс?

— О, нищо специално, мисис Бен.

— О, мистър Стивънс, вие трябва да ми кажете!

— Ами например, мисис Бен — отговорих през смях, — на едно място вие заявявате… момент да си припомня… „остатъкът от живота ми се простира като пустиня пред мен“. Или нещо от този род.

— Наистина ли, мистър Стивънс? — възкликна тя и също се позасмя. — Не е възможно да съм писала такова нещо.

— Напротив, мисис Бен. Спомням си го съвсем ясно.

— Мили боже! Е, може би има дни, в които се чувствам точно така. Ала те бързо отминават. Искам да ви уверя, мистър Стивънс, че животът ми изобщо не е празен. Ето сега с нетърпение очакваме първото си внуче, което сигурно няма да бъде последно.

— Да, това е прекрасно.

Известно време пътувахме мълчаливо. После мис Кентън попита:

— А какво ще стане с вас, мистър Стивънс? Какво ви очаква за в бъдеще в Дарлингтън Хол?

— Е, каквото и да е, мисис Бен, сигурен съм, че няма да е пустота. Де да беше. Но не, само работа, работа и още работа.

И двамата се разсмяхме. Мис Кентън ми посочи автобусната спирка, която се виждаше отпред. Когато наближихме, тя каза:

— Ще постоите ли с мен, мистър Стивънс? Автобусът ще дойде след няколко минути.

Дъждът все още валеше силно. Слязохме от колата и бързо се скрихме в заслона. Той беше изграден от камък и имаше керемиден покрив — въобще изглеждаше много стабилен, какъвто и трябваше да бъде сред това открито поле. Вътре боята се лющеше отвсякъде, иначе беше чистичко. Мис Кентън седна на пейката, а аз останах прав, за да не пропусна автобуса. От другата страна на пътя се виждаха все същите пусти поля и безкраен низ от телеграфни стълбове, които изчезваха в далечината.

След като мълчаливо почакахме няколко минути, най-после събрах кураж да заговоря:

— Извинете ме, мисис Бен, но може би отново няма да се срещнем още дълго. Ще ми позволите ли да ви попитам нещо доста лично? Нещо, което не ми дава покой от известно време.

— Разбира се, мистър Стивънс. В края на краищата ние сме стари приятели.

— Действително, както казвате, ние сме стари приятели. Просто исках да ви попитам, мисис Бен. Моля ви, не ми отговаряйте, ако не желаете. Но истината е, че от това, което сте ми писали през годините и особено в последното писмо, съм останал с впечатлението, че сте… как да се изразя… доста нещастна. Чудех се дали с вас не се отнасят грубо. Простете ми, ала това е нещо, което отдавна ме притеснява. Щях да се чувствам последен глупак, ако след като съм изминал дълъг път и съм ви видял, поне не съм ви попитал.

— Мистър Стивънс, недоумявам защо усещате такова неудобство. Та нали затова сме стари приятели. Между другото, вашата загриженост искрено ме трогна. И държа напълно да ви успокоя. Съпругът ми никога не се е отнасял зле с мен. Той нито е жесток, нито избухлив.

— Трябва да ви призная, мисис Бен, че камък падна от плещите ми.

Подадох се навън в дъжда и се заоглеждах за автобуса.

— Виждам, че отговорът ми не ви удовлетвори, мистър Стивънс — обади се мис Кентън. — Не ми ли вярвате?

— О, не е това, мисис Бен, изобщо не е това. Просто фактът, че през всичките тези години не сте била щастлива, си остава. Искам да кажа… надявам се да ми простите… но няколко пъти взимахте решение да напуснете съпруга си. Щом той не се отнася лошо с вас, тогава… да си призная, причината за вашето нещастие ме озадачава.

Отново се взрях навън в дъжда. След малко чух думите на мис Кентън зад гърба си:

— Мистър Стивънс, как бих могла да го обясня? И аз самата не съм в състояние да разбера защо правя тези неща. Истината е, че досега съм го напускала три пъти. — Тя замълча за момент, а аз продължих да гледам към нивата отвъд пътя. После каза: — Мистър Стивънс, предполагам, че ме питате дали обичам мъжа си?

— Моля ви се, мисис Бен, как бих могъл да допусна…

— Чувствам, че ви дължа този отговор, мистър Стивънс. Както отбелязахте, може да не се видим още много години. Да, аз действително обичам своя съпруг. В началото не го обичах. Не го обичах дълго време. Когато, вече толкова отдавна, напуснах Дарлингтън Хол, всъщност не осъзнавах, че завинаги го напускам. Навярно съм го възприемала като поредната своя хитрост, с която съм искала да ви ядосам. Преживях истински шок, щом се озовах тук и се оказа, че съм омъжена. Бях нещастна, много нещастна. Но годините се нижеха, избухна войната, Катрин израсна и един ден осъзнах, че обичам съпруга си. Когато прекарваш толкова време с един човек, установяваш, че свикваш с него. Той е мил, стабилен и да, мистър Стивънс, аз го обикнах.