Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Още откакто пристигна в Дарлингтън Хол, та чак до месец преди случката в стаята ми, мис Кентън взимаше свободните си дни по точно определена схема. На всеки шест седмици използваше по два свободни дни, през които отиваше да види леля си в Саутхамптън. Иначе следваше моя пример. Не взимаше свободните си дни, а само в някой изключително спокоен период можеше да прекара деня в разходки из имението или пък в четене на книги. Но изведнъж схемата се промени. Тя започна до последната минута да използва полагащите й се по договор свободни дни и да изчезва редовно от къщата още в ранна утрин, без да оставя никаква информация, освен в колко ще се прибере вечерта. Разбира се, никога не превишаваше полагащото й се време, затова смятах, че не е редно да се интересувам повече от тези излизания. И все пак настъпилата промяна сигурно ме е разтревожила, защото си спомням, че споменах за нея пред мистър Греъм — иконом и камериер на сър Джеймс Чеймбърс, добър колега, с когото вече съм загубил връзка, — докато разговаряхме край огъня при едно от честите му посещения в Дарлингтън Хол.

Всъщност единственото, което отбелязах, беше нещо в смисъл, че домакинката ми е „малко потисната напоследък“, и затова бях силно изненадан, когато мистър Греъм кимна, наведе се към мен и каза с разбиране:

— Интересно още колко време ще продължи.

Като го попитах какво има предвид, рече:

— Вашата мис Кентън. Мисля, че сега е на колко? Трийсет и три? Трийсет и четири? Изпуснала е най-хубавите си години за майчинство, но все още не е прекалено късно.

— Мис Кентън — уверих го — е всеотдаен професионалист. Знам със сигурност, че не желае да създава семейство.

Мистър Греъм се усмихна, поклати глава и отвърна:

— Никога не вярвай на домакинка, която твърди, че не иска семейство. И наистина, мистър Стивънс, мисля, че двамата още сега можем да се сетим най-малко за дузина, които са ни уверявали в същото, а после са се омъжвали и са зарязвали професията.

Спомням си, че онази вечер доста самоуверено отхвърлих теорията на мистър Греъм. По-късно обаче, трябва да призная, сериозно започнах да се замислям върху възможността тези тайнствени излизания на мис Кентън да имат за цел среща с някой ухажор. Тази вероятност определено ме притесни, защото не беше трудно да се предвиди, че заминаването на мис Кентън щеше да бъде професионална загуба, от която Дарлингтън Хол щеше много трудно да се възстанови. Освен това не можех да не забележа и някои други признаци, които сякаш подкрепяха теорията на мистър Греъм. Така например, след като едно от задълженията ми беше да получавам пощата, ща не ща установих, че мис Кентън бе започнала да получава писма на редовни интервали — около веднъж седмично — от един и същи човек и че клеймото им беше от местната поща. Тук може би трябва да поясня, че би било невъзможно да пропусна тези неща, при положение че за целия си досегашен престой в къщата тя беше получила само няколко писма.

После се появиха и други, макар и не толкова ясни симптоми, които доказваха правотата на мистър Греъм. Така например, въпреки че продължаваше да изпълнява професионалните си задължения с обичайната прецизност, настроението й започна да се променя по начин, какъвто никога дотогава не бях наблюдавал. И между другото случаите, когато дни наред беше необичайно весела, за мен бяха не по-малко смущаващи от неочакваните, често доста продължителни мрачни периоди. Както вече казах, тя неизменно си оставаше отличен професионалист, но в края на краищата мое задължение беше да мисля за бъдещия порядък в къщата и ако действително тези признаци подкрепяха предположението на мистър Греъм, че мис Кентън обмисля да ни напусне по романтични причини, чувствах, че на мен се пада отговорността да проуча въпроса в подробности. И така, една вечер, докато си пиехме какаото, аз се осмелих да я запитам:

— Ще излизате ли отново в четвъртък, мис Кентън? В свободния ви ден, имам предвид.

Боях се, че ще се ядоса на въпроса ми, ала, напротив, дори ми се стори, че отдавна бе очаквала подходяща възможност, за да подхване темата, защото каза някак облекчено:

— О, мистър Стивънс, това просто е мой познат от времето, когато бях в Гранчестър Лодж. Тогава той беше иконом в къщата, сега е напуснал и се занимава с бизнес недалеч оттук. По някакъв начин е разбрал адреса ми и започна да ми пише с предложение да възстановим познанството си. Ето това, мистър Стивънс, с две думи, е цялата история.