Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

С униние обаче нищо нямаше да спечеля. Най-малкото, глупаво беше да пропилявам кратките минути дневна светлина, които ми оставаха. Върнах се при колата и взех една чанта с най-необходимото. После, въоръжен с велосипедна лампа, която хвърляше неочаквано силна светлина, тръгнах да търся пътека, за да се спусна до селото. За съжаление нищо подобно не открих, въпреки че доста се отдалечих от дървената преграда. Щом усетих, че пътят вече не се изкачва, а бавно започва да слиза и да завива обратно на селото — чиито светлинки постоянно ми се мяркаха през листата, — отново взех да се обезсърчавам. Дори си помислих дали няма да е по-добре, ако се върна при форда и просто изчакам в него, докато мине някоя кола. Междувременно обаче почти се беше стъмнило и се досетих, че ако се опитах да спра някого при тези обстоятелства, спокойно можеха да ме вземат за разбойник или нещо подобно. Да не говорим, че до момента не беше минало нито едно превозно средство и май не си спомнях да съм видял някое, откакто напуснах Тависток. При това положение реших да отида отново при оградата и оттам да поема надолу, колкото се може по-пряко към светлинките на селото, независимо дали има пътека, или не.

Спускането не се оказа чак толкова трудно. Поредица от пасища ме водеше право към селото и като се придържах в края на ливадите, се придвижвах, общо взето, нормално. Само веднъж, вече съвсем близо, не можах да намеря пролуката, през която да премина в следващата ливада. Наложи се известно време да шаря с велосипедната лампа из храсталаците, които ми преграждаха пътя. Най-после открих един тесен процеп, запровирах се и в крайна сметка успях, макар и с цената на разкъсано в рамото сако и маншети. Следващите няколко ливади ставаха все по-кални и аз съзнателно не осветявах с лампата обувките и маншетите си от страх съвсем да не падна духом.

И ето че се озовах на павирана уличка, която се спускаше право в селото, и докато вървях по нея, срещнах моя любезен домакин за тази вечер, мистър Тейлър. Той се появи от завоя на няколко метра пред мен и любезно ме изчака да го настигна. После докосна шапката си и ме попита дали може с нещо да ми помогне. Възможно най-стегнато му обясних положението, в което бях изпаднал, и добавих, че ще му бъда безкрайно благодарен, ако ме упъти към някоя добра странноприемница. Тук мистър Тейлър поклати глава и каза: „Боя се, че в селце като нашето няма странноприемница, сър. Джон Хъмфриз обикновено води пътниците в «Кръстосаните ключове», но в момента там поправят покрива.“ Още преди да успея да асимилирам напълно тази отчайваща новина обаче, мистър Тейлър добави: „Ако не държите много на лукса, сър, ние можем да ви предложим стая и легло за през нощта. Не е нищо особено, но жената ще се погрижи всичко да е чисто и да имате най-необходимото.“

Сигурно съм промърморил нещо с половин уста, в смисъл че не мога да ги притесня чак до такава степен, на което мистър Тейлър отговори: „Напротив, сър, за нас ще бъде чест да ви приемем. Хора като вас не се отбиват често в Москомб. А и, честно казано, сър, не виждам какво друго можете да направите по това време. Жената никога няма да ми прости, ако ви пусна да си тръгнете посред нощ.“

Така приех любезното гостоприемство на мистър и мисис Тейлър. Ала когато по-рано споменах, че вечерта съм бил подложен на „доста сериозно изпитание“, нямах предвид единствено факта, че съм свършил бензина или че е трябвало да слизам до селото по такъв примитивен начин. Защото онова, което се случи впоследствие — по-точно, когато седнах да вечерям с мистър и мисис Тейлър и техните съседи, — се оказа далеч по-голямо изпитание за нервната ми система от физическите несгоди, които бях преживял току-що. И смея да ви уверя, че изпитвам истинско облекчение, че мога най-после да се прибера в стаята си и да прекарам известно време, отдавайки се на спомените от Дарлингтън Хол.

Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си. И откакто преди няколко седмици се появи възможността отново да видя мис Кентън, започнах да прекарвам много време, размишлявайки защо стана така, че отношенията ни претърпяха такава промяна. А те наистина се промениха някъде около 1935–1936 г. след дълъг период на прекрасно професионално разбирателство. Дори накрая прекратихме обичайните си вечерни срещи на чаша какао. Но каква беше истинската причина за тези промени, коя поредица от събития в крайна сметка обърна колата, така и не успях да разбера.