Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Колкото повече си мисля за това, толкова по-вероятно ми изглежда, че онзи странен случай, когато една вечер мис Кентън дойде непоканена в стаята ми, може би се е оказал повратната точка в нашите взаимоотношения. Защо дойде, така и не мога точно да си спомня. Имам чувството, че отново е носела ваза с цветя „да разведри обстановката“, а може и да бъркам с първия й опит да стори същото много години по-рано, още в началото на запознанството ни. Знам със сигурност, че е правила поне три опита да внесе цветя в стаята ми, но в този конкретен случай може би поводът да влезе при мен е бил съвсем друг. Държа обаче да подчертая, че независимо от дългогодишните ни отлични служебни контакти никога не допуснах нещата да се изплъзнат от контрол и домакинката да влиза и излиза от стаята ми по цял ден. Смятам, че стаята на иконома е централен офис, сърцето на дейността в къщата, нещо като генералска щабквартира по време на битка, и е задължително всичко вътре да бъде подредено — и да остава подредено точно по начина, по който желая да бъде. Никога не съм разбирал онези колеги, които позволяват всякакви хора да се точат с техните въпроси и проблеми. Ако искаме работата да върви гладко и координирано, съвършено очевидно е, че стаята на иконома трябва да бъде онова място, където усамотението и спокойствието са му гарантирани.

Така се случи, че когато мис Кентън влезе в стаята ми онази вечер, не бях ангажиран служебно. Една спокойна седмица вече изтичаше и аз се наслаждавах на рядката възможност за един-два часа да нямам никакви задължения. Както споменах, не съм сигурен дали мис Кентън дойде с ваза цветя, но много добре си спомням какво каза:

— Мистър Стивънс, вечер стаята ви изглежда дори още по-неприветлива, отколкото денем. А и крушката ви е твърде слаба за четене.

— Напълно подходяща е, благодаря, мис Кентън.

— Ама наистина, мистър Стивънс, тази стая прилича на затворническа килия. Нужно е само едно тясно легло в ъгъла и картината на обречения затворник, очакващ последния си час, става пълна.

Може би съм отговорил нещо, не знам. Във всеки случай не откъсвах очи от книгата. Изминаха няколко минути, през които очаквах мис Кентън да се извини и да излезе. Вместо това я чух да казва:

— Интересно какво четете така задълбочено, мистър Стивънс.

— Просто книга, мис Кентън.

— Виждам, мистър Стивънс. Мен обаче ме интересува каква е тя.

Вдигнах поглед и осъзнах, че мис Кентън се приближава към мен. Бързо затворих книгата, притиснах я до гърдите си и се изправих.

— Мис Кентън, длъжен съм да ви помоля да уважавате правото ми на уединение.

— Но защо се стеснявате толкова, мистър Стивънс? Да ви кажа, подозирам ви, че четете нещо пикантно.

— Мис Кентън, нима допускате, че в библиотеката на негова светлост може да се намери нещо „пикантно“, както вие се изразихте.

— Чувала съм, че много учени книги съдържат безкрайно пикантни пасажи, ала никога не съм се осмелявала да погледна. Хайде, мистър Стивънс, позволете ми да зърна какво четете.

— Мис Кентън, моля ви, оставете ме на мира. Не е редно да продължавате да ме тормозите така през безценно оскъдното свободно време, с което разполагам.

Но мис Кентън се приближаваше и трябва да призная, че ми беше малко трудно да реша какво да предприема. Изкушавах се да пъхна книгата в чекмеджето на бюрото и бързо да го заключа, това обаче ми се стори някак абсурдно пресилено. Отстъпих няколко крачки назад, като все още притисках книгата до гърдите си.

— Моля ви, покажете ми томчето, което държите, мистър Стивънс — настояваше мис Кентън, като продължаваше да напредва, — и няма повече да ви отнемам удоволствието от четенето. Какво чак толкова може да бъде, та така ревностно го криете?

— Мис Кентън, дали ще разберете заглавието, или не, изобщо не ме интересува. Но по принцип възразявам да нахлувате така в стаята ми и да смущавате уединението ми.

— Чудя се дали книгата е съвсем почтена, мистър Стивънс, или се опитвате да ме предпазите от шокиращото й влияние?

А после тя вече стоеше пред мен и изведнъж се случи нещо странно — сякаш внезапно и двамата преминахме в съвсем друго ниво на съществуване. Опасявам се, че не съм в състояние да опиша какво имам предвид. Единственото, което мога да кажа, е, че внезапно всичко наоколо ни като че застина в пълна неподвижност; стори ми се, че и поведението на мис Кентън рязко се промени. Изражението й стана необичайно сериозно, дори леко уплашено.

— Моля ви, мистър Стивънс, позволете ми да видя книгата.