Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Пресегна се и внимателно започна да освобождава томчето от ръката ми. Реших, че ще бъде най-добре да не я гледам, докато го прави, но тя беше толкова близко, че за да успея, трябваше да изкривя врата си под доста необичаен ъгъл. Мис Кентън продължаваше много нежно да се бори за книгата, като практически разтваряше пръст по пръст. Стори ми се, че процесът продължи безкрайно дълго, ала през цялото време съумях да запазя достойнството си. Най-после я чух да изрича:

— Господи, мистър Стивънс, че това не е нищо скандално. Най-обикновена сантиментална любовна история.

В този момент реших, че е крайно време да престана да толерирам поведението й. Не си спомням точно какво казах, но във всеки случай твърдо отпратих мис Кентън от стаята си и приключих епизода.

Предполагам, трябва да спомена няколко думи за книгата, заради която се разигра тази дребна случка. Вярно е, че спокойно би могла да се характеризира като „сантиментален романс“ — един от многото, които се намираха в библиотеката и в стаите за гости за развлечение на дамите. А причината да се занимавам с подобни произведения бе проста — с тяхна помощ човек ефикасно можеше да поддържа и обогатява познанията си по езика. Мое лично мнение е — не знам дали ще се съгласите, — че що се отнася до нашето поколение, твърде голямо внимание се обръщаше ние, професионалистите, да имаме добро произношение и да владеем литературния език. Тоест на тези неща понякога се наблягаше повече, за сметка на по-важни професионални умения. И все пак никога не съм смятал, че хубавото произношение и изкусното владеене на езика не са привлекателни качества, и винаги съм се стремял да ги развивам и у себе си. Един от най-лесните начини е просто когато имаш малко свободно време, да прочиташ по няколко страници от добре написана книга. Тъкмо това правех от няколко години и често избирах романи от типа на този, който мис Кентън ме завари да чета, просто защото подобни книги обикновено са написани на чудесен английски с много елегантен диалог — все неща, от които имам голяма практическа полза. По-сериозната книга — да речем, научно изследване, — макар и като цяло далеч по-образователна, е претъпкана с термини с по-ограничена употреба в нормалното ми общуване с дамите и господата.

Рядко имах възможността или желанието да изчета някой от тези романи от кора до кора, но определено мога да заявя, че съдържанието на всичките е еднакво нелепо — и прекалено сантиментално — и не бих им отделил и минута от свободното си време, ако не притежаваха споменатите по-горе качества. След всичко споделено дотук обаче не се свеня да си призная — и не виждам защо трябва да се срамувам, — че понякога тези истории ми доставяха удоволствие. Може би тогава не съм го признавал и пред себе си, ала както вече казах, не съзирам причина да се срамувам. Защо на човек да не му е забавно да чете за мъже и жени, които се влюбват и изразяват взаимните си чувства с най-елегантни фрази?

Като заявявам това, нямам никакви намерения да се оправдавам, че позицията, която заех във връзка с инцидента с книгата онази вечер, е била неправилна. Трябва да разберете, че в случая ставаше дума за много важен принцип. Работата е там, че когато мис Кентън, връхлетя в стаята ми, аз бях „свободен“. А естествено е всеки иконом, който се гордее с призванието си, който се стреми да достигне онова „достойнство, характерно за професията“ — както го бяха формулирали в дружество „Хейс“, — никога да не допуска да изглежда „свободен“ в присъствието на други хора. И наистина нямаше никакво значение дали в стаята бе влязла мис Кентън или някой напълно непознат. Всеки иконом трябва да бъде виждан, че живее с ролята си, пълно и всеотдайно. Не може да го гледат как в даден момент я отхвърля, за да я нахлузи като сценичен костюм в следващия. Съществува една ситуация и тя е единствена, в която икономът, държащ на достойнството си, би могъл да си позволи да се разтовари от ролята си — и това е, когато е абсолютно сам. Тогава сигурно ще ме разберете, че щом мис Кентън нахлу в момент, в който не без основание смятах, че трябва да бъда сам, вече беше въпрос на принцип, на достойнство да не ме вижда в друга светлина, а единствено в светлината на ролята ми.

Както и да е, във всеки случай нямах намерение да анализирам този дребен, толкова отдавнашен епизод от всичките му страни. Най-важното беше сигналът, че отношенията между мен и мис Кентън бяха достигнали — естествено, постепенно и в продължение на много месеци — едно неуместно ниво. Самият факт, че тя можеше да се държи по начина, който демонстрира онази вечер, беше доста смущаващ, затова, след като я отпратих от стаята и успях да поподредя мислите си, взех твърдо решение да поставя професионалните ни контакти на по-строга основа. Но до каква степен точно този случай допринесе за рязката промяна, която по-късно претърпяха взаимоотношенията ни, сега не мога да преценя. Може да е имало и други, по-сериозни причини, като например историята с нейните свободни дни.