Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Това изобщо не е виновна усмивка, мис Кентън. А съм леко развеселен от удивителната ви способност да говорите глупости, нищо друго.

— Напротив! Усмивчицата ви наистина е виновна, мистър Стивънс. Освен това съм забелязала колко ви е трудно да гледате Лиза. Сега ми става съвсем ясно защо толкова се противопоставяхте да я вземем на работа.

— Възраженията ми бяха съвсем основателни, мис Кентън, и вие много добре го знаете. Когато дойде при нас, момичето беше абсолютно неподходящо.

Естествено, трябва да знаете, че никога не си говорехме с такъв тон пред подчинените. Но някъде по това време нашите вечерни срещи на чаша какао, макар че си оставаха строго професионални по характер, бяха започнали да се разнообразяват и с подобни невинни шеги, които ни помагаха да се освободим от натрупаното през дългия ден напрежение.

Лиза беше при нас вече осем или девет месеца и аз почти бях забравил за съществуването й, когато един ден тя и вторият лакей заедно изчезнаха от къщата. Разбира се, такива неща са част от всекидневието на всеки иконом на голямо домакинство. Вярно, че са досадни, ала човек просто се научава да ги приема. Между другото от всички „лунни забежки“ тази беше една от най-цивилизованите. Като изключим малкото храна, двойката не беше взела нищо от къщата. Да не говорим, че и двамата бяха оставили писма. Вторият лакей, чието име вече не си спомням, ми беше написал кратка бележка горе-долу със следното съдържание: „Моля ви, не ни съдете прекалено строго. Обичаме се и смятаме да се оженим.“ Лиза беше написала по-дълго писмо, адресирано до „домакинката“, и точно него мис Кентън донесе в стаята ми сутринта, след като двойката изчезна. Доколкото си спомням, имаше много грешно съставени и написани изречения за това колко двамата се обичали, какъв прекрасен човек бил вторият лакей и какво чудесно бъдеще ги очаквало. Един от пасажите, за който се сещам, звучеше приблизително така: „Нямаме пари, но кой го е грижа имаме любов а кой иска нещо друго имаме се един друг а това е всичко което човек може да желае.“ Независимо че писмото беше цели три страници, никъде не се споменаваше и дума на благодарност към мис Кентън за огромните грижи, които беше положила за момичето, нито пък се прокрадваше нотка на съжаление, че са ни измамили.

Мис Кентън явно беше разстроена. През цялото време, докато четях писмото, седеше на масата, забила поглед в ръцете си. Всъщност — и това определено ми направи впечатление — не си спомням да съм я виждал някога по-съкрушена. Като оставих писмото на масата, тя каза:

— И така, мистър Стивънс, излиза, че вие бяхте прав, а аз отново сгреших.

— Мис Кентън, това не бива да ви разстройва — отвърнах. — Такива неща се случват. И наистина хора като нас почти нищо не могат да сторят, за да ги предотвратят.

— Аз сгреших, мистър Стивънс. Признавам. Както винаги, вие през цялото време бяхте прав, а аз не.

— В никакъв случай не съм съгласен с вас, мис Кентън. Вие направихте чудеса с това момиче. Онова, което извършихте, многократно доказа, че всъщност аз не бях правият. В края на краищата подобно нещо би могло да се случи с всеки служител. Вие постигнахте забележителни успехи с нея. Може и да имате основание да се чувствате измамена, но нямате никаква причина да се смятате отговорна за постъпката й.

Мис Кентън продължаваше да изглежда безутешна. Тя тихо продума:

— Много сте мил, че ми го казвате, мистър Стивънс. Безкрайно съм ви благодарна. — После въздъхна уморено и продължи: — Каква глупачка. Би могла да направи истинска кариера. Имаше способности. Толкова много млади жени като нея проиграват шансовете си и за какво?

И двамата погледнахме писмото върху масата помежду ни, след което мис Кентън раздразнено извърна очи.

— Наистина — рекох. — Голяма загуба.

— Каква глупачка. И със сигурност ще се разочарова. А я очакваше добър живот, само да беше постоянствала. След година-две щях да я подготвя до степен, че да постъпи като камериерка в някое по-скромно имение. Може би ви се струва, че твърде много се изхвърлям, мистър Стивънс, но вижте колко напреднахме с нея само за няколко месеца. А сега тя захвърли всичко на вятъра. Всичко за нищо.

— Действително изключително глупава постъпка.

Бях започнал да събирам листата, като си мислех, че по-късно може да ми потрябват за препоръка, ала ми хрумна, че сигурно мис Кентън предпочита да задържи писмото, затова ги върнах обратно на масата. Във всеки случай тя изглеждаше някъде много далече.