Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— А не ви ли минава през ума, мистър Стивънс, че да се уволнят Рут и Сара единствено на това основание би било просто неморално? Аз отказвам да участвам в подобни неща. И няма да работя в къща, където те могат да се случат.

— Мис Кентън, ще ви помоля да не се гневите толкова и да се държите достойно за мястото, което заемате. Въпросът е много ясен. Щом негова светлост желае точно тези два договора да бъдат прекратени, не виждам какво повече може да се каже.

— Предупреждавам ви, мистър Стивънс, че няма да продължа да работя в такава къща. Ако момичетата ми бъдат уволнени, аз също ще напусна.

— Мис Кентън, учудвам се, че реагирате така. Мислех, че няма нужда да ви напомням, че професионалните ни задължения не се ръководят от нашите лични слабости и чувства, а от желанията на онзи, който ни е наел.

— Заявявам ви, мистър Стивънс, че ако утре уволните момичетата ми, това ще бъде неморално, ще бъде грях и аз отказвам да работя повече тук.

— Мис Кентън, позволете да ви напомня, че едва ли заемате необходимата позиция, от която да отправяте такива сурови присъди. Истината е, че светът днес е безкрайно сложно и измамно място. Има много неща, които ние с вас просто не можем да разберем, свързани например със същината на еврейството. Смея да твърдя, че негова светлост е с доста по-високо обществено положение, за да прецени кое е по-добро. А сега, мис Кентън, аз наистина трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря за какаото. Утре в десет и трийсет. Моля ви, изпратете ми двете въпросни служителки.

На другата сутрин още в мига, в който камериерките пристъпиха прага на стаята ми, стана ясно, че мис Кентън вече беше говорила с тях, защото и двете хлипаха. Обясних им положението накратко и подчертах, че работата им е била задоволителна и съответно ще получат добри препоръки. Доколкото си спомням, нито една от тях не каза нещо съществено през време на целия разговор, който продължи три-четири минути. Излязоха от стаята хлипайки, както бяха и влезли.

В дните, последвали уволнението на момичетата, мис Кентън се държеше изключително студено с мен. Понякога бе доста груба дори и в присъствието на други членове от персонала. И макар че продължавахме всяка вечер да се виждаме на чаша какао, срещите ни бяха кратки и враждебни. След като минаха две седмици, а в поведението й нямаше и намек за промяна, това определено започна да ми омръзва. Ето защо на една от срещите ни й подхвърлих иронично:

— Мис Кентън, очаквах досега да си подадете оставката. — И придружих думите си с лек смях. Надявах се, че най-после ще поомекне и ще отговори примиренчески, за да се сдобрим и веднъж завинаги да загърбим този епизод. Тя обаче само ме изгледа сурово и отвърна:

— Все още имам сериозни намерения да подам оставката си, мистър Стивънс. Просто напоследък бях толкова заета, че не съм намерила време да се заема с този въпрос.

Трябва да призная, че това наистина ме разтревожи, но седмиците се нижеха една след друга и накрая се оказа, че и дума не може да става за напускане на Дарлингтън Хол. Отношенията ни се позатоплиха и аз си позволявах да я дразня от време на време, като й напомнях заплахите й за оставка. Така например, ако обсъждахме някое бъдещо голямо събитие, което щеше да се проведе в къщата, обикновено подмятах: „Това е при положение, че тогава все още сте при нас, мис Кентън.“ Дори месеци по-късно подобни забележки я караха да се умисли — макар че, предполагам, на този етап причината беше по-скоро неудобство, отколкото гняв.

Постепенно историята в най-общи линии беше забравена. Но повече от година след уволнението на двете камериерки тя още веднъж ни беше напомнена.

Пръв повдигна въпроса негова светлост, когато един следобед му сервирах чая в салона. Междувременно мисис Каролин Барнет беше престанала да оказва влияние върху него — всъщност дамата вече изобщо не се появяваше в Дарлингтън Хол. Освен това трябва да спомена, че господарят ми беше прекратил всякакви връзки с „черноризците“, след като се сблъска с истинската грозна същност на тази организация.

— О, Стивънс — каза той. — Исках да поговоря с теб. За онази история от миналата година. С двете еврейски момичета. Помниш я, нали?

— Да, сър.

— Предполагам, че вече няма начин да разберем къде са отишли, нали? Това, което се случи, не беше редно, затова бих желал да ги компенсирам някак си.

— Веднага ще се заема с въпроса, сър, но изобщо не съм сигурен, че ще бъде възможно да установим местонахождението им.