Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Отново се засмях на нелепия обрат, който най-неочаквано беше приел разговорът.

— Ама вижте, мис Кентън — подхванах. — Не съм убеден, че разбирам за какво говорите. Да се преструвам? Ама наистина…

— Толкова много страдах, че Рут и Сара ни напуснаха. И страдах още повече, защото мислех, че съм сама.

— Но, мис Кентън… — Аз вдигнах таблата, върху която бях събрал чашите и чинийките. — Естествено е човек да не одобрява уволненията. Смятах, че това се разбира от само себе си.

Тя не отговори. На излизане още веднъж се обърнах да я погледна. Мис Кентън отново беше вперила очи навън, ала междувременно в беседката бе станало толкова тъмно, че виждах единствено профила й, очертан на блед и празен фон. Извиних се и си тръгнах.

Сега, докато разказвах епизода, си припомних и за една интересна последица от цялата история: пристигането на камериерката Лиза. Трябваше да намерим заместнички на уволнените момичета и тази Лиза се оказа една от тях.

Младата жена кандидатстваше за мястото с толкова противоречиви препоръки, че всеки по-опитен иконом веднага би се досетил, че е напуснала предишната си работа при мъгляви обстоятелства. На всичкото отгоре, когато с мис Кентън я поразпитахме, излезе, че никъде не се е задържала повече от няколко седмици. С една дума, от всичко ставаше ясно, че кандидатурата й е абсолютно неподходяща за Дарлингтън Хол. За моя изненада обаче, щом привършихме разговора с момичето, мис Кентън започна да настоява да я вземем. „Виждам огромен потенциал у нея — противопоставяше се тя на всичките ми протести. — Ще я поема под мое лично наблюдение и ще се погрижа да покаже какво може.“

Спомням си, че дълго спорихме и може би единствено поради факта, че случката с уволнените момичета бе толкова прясна, аз не възразих съвсем категорично на мис Кентън. В крайна сметка вдигнах ръце, но заявих:

— Мис Кентън, надявам се, разбирате, че отговорността за това момиче пада изцяло върху вас. За мен специално няма никакво съмнение, че в момента тя е абсолютно неподходяща да стане наш служител. Съгласявам се да я вземем на работа единствено с уговорката, че вие лично ще наблюдавате развитието й.

— Момичето ще се справи добре, мистър Стивънс. Ще видите.

И за мое учудване през следващите седмици Лиза наистина показа удивителен напредък. Стойката й се променяше с всеки изминал ден и дори походката, когато трябваше да изпълни някоя задача — толкова провлачена и ленива през първите дни, че се налагаше да извръщам поглед, — невероятно се подобри.

Седмиците минаваха, младата жена като по чудо се превръщаше във все по-полезен член от персонала и мис Кентън видимо тържествуваше. Тя очевидно изпитваше особено задоволство да даде на Лиза задача, която изисква по-голяма отговорност, и ако се случех наблизо, винаги се стремеше да улови погледа ми с леко подигравателното си изражение. И репликите, които си разменихме вечерта в стаята й, докато си пиехме какаото, бяха съвсем типични за разговорите, които двамата обикновено водехме по адрес на новата служителка.

— Не се съмнявам, мистър Стивънс, че ще бъдете безкрайно разочарован, като научите, че Лиза все още не е направила нито една грешка, за която си струва да се говори.

— Изобщо не съм разочарован, мис Кентън. Много се радвам за вас и за всички нас. Ще призная, че дотук постигнахте известен скромен успех по отношение на упоменатата личност.

— Скромен успех! Само да видите усмивчицата си, мистър Стивънс. Винаги се появява на лицето ви, щом спомена за Лиза. Човек би могъл да си направи някои изводи. Да, много интересни изводи.

— Нима, мис Кентън? И мога ли да попитам какви точно?

— Ами много интересни, мистър Стивънс. Например, че бяхте толкова песимистично настроен спрямо нея. Защото Лиза несъмнено е хубаво момиче. А съм забелязала, че отношението ви към хубавите момичета от персонала е крайно отрицателно.

— Знаете чудесно, че говорите глупости, мис Кентън.

— Да, но съм го забелязала, мистър Стивънс. Не обичате сред персонала да има хубави момичета. Да не би пък нашият мистър Стивънс да се бои от отвличане на вниманието? Възможно ли е нашият мистър Стивънс в крайна сметка да се окаже човек от плът и кръв, който не е съвсем сигурен в себе си?

— Честна дума, мис Кентън, ако смятах, че има поне частица разум в думите ви, можех да си направя труда да поспорим. В случая обаче просто ще си мисля за други работи, докато вие си дрънкате безсмислици.

— Аха, а защо е тази виновна усмивка на лицето ви, мистър Стивънс?