Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Не мисля, мистър Стивънс. И все пак, ако случайно променя мнението си, веднага ще ви уведомя.

Тя отново насочи вниманието си към бюфета, а аз се наканих да си тръгна. Дори направих няколко крачки към вратата, ала после се обърнах и казах:

— Значи, мис Кентън, твърдите, че новите момичета се справят добре.

— Много добре, уверявам ви.

— О, това е чудесна новина. — Пак се позасмях. — Просто се чудех, защото бяхме установили, че нито една от тях досега не е работила в такава голяма къща.

— Наистина, мистър Стивънс.

Наблюдавах я как подрежда бюфета и чаках да видя дали ще добави още нещо. Когато след малко стана ясно, че няма, аз се обадих:

— Между другото, мис Кентън, трябва да ви кажа следното. Забелязах, че едно-две неща не са направени както подобава. Струва ми се, бихте могли да не сте чак толкова добродушна с новите служители.

— Какво имате предвид, мистър Стивънс?

— Когато назнача нови служители, мис Кентън, аз лично обичам да им правя двойна проверка. Инспектирам работата им от всички ъгли и се опитвам да преценя как се държат с останалите си колеги. Много е важно да си съставя точно мнение както за техническите им умения, така и за въздействието, което оказват върху общия дух на персонала. Съжалявам, че го казвам, мис Кентън, но напоследък сте малко небрежна в това отношение.

За миг изглеждаше объркана. После се обърна към мен, а на лицето й беше изписано напрежение.

— Не ви разбрах, мистър Стивънс?

— Например, мис Кентън, въпреки че съдовете се мият не по-зле от друг път, забелязах, че са поставени върху лавиците по начин, който, макар и на пръв поглед да не изглежда опасен, след време може да доведе до повече счупвания от необходимото.

— Нима, мистър Стивънс?

— Да, мис Кентън. Освен това малката ниша пред трапезарията не е била почиствана скоро. Ще ме извините, но има още някои дреболии, които бих могъл да изброя.

— Не е нужно, мистър Стивънс. Както ме посъветвахте, отново ще проверя работата на новите момичета.

— Подобно недоглеждане не е в стила ви, мис Кентън.

Тя погледна встрани и на лицето й се появи същото изражение — сякаш се опитваше да разбере нещо, което съвсем я е объркало. Ала вече не изглеждаше толкова разстроена, по-скоро изтощена. После затвори бюфета, промърмори: „Извинете, мистър Стивънс“, и излезе.

Какъв е смисълът от тези безконечни размишления какво би могло да се случи, ако в еди-коя си ситуация съм действал еди-как си? Така човек направо може да се побърка. Лесно е да се говори за „повратни моменти“, само че от позицията на отминалото време. И естествено, когато днес се обръщам назад, подобни мигове наистина могат да ми се сторят повратни и безкрайно ценни за живота ми, но, разбира се, тогава не съм разсъждавал така. Сякаш съм имал на разположение безброй дни, месеци и години, в които да изглаждам недоразуменията с мис Кентън; цял наниз от бъдещи възможности да поправя последиците от някое спречкване. Определено нищо не ми подсказваше, че такива на пръв поглед дребни случки ще направят мечтите ми безнадеждно неосъществими.

Май прекалено започнах да се самоанализирам и да разглеждам нещата все от мрачната им страна. Сигурно защото вече е много късно, а и изпитанията, на които бях подложен тази вечер, си казват думата. Да не говорим, че сегашното ми настроение навярно е свързано и с факта, че утре — стига да си осигуря бензин от местния гараж, което Тейлърови ме уверяват, че ще стане — някъде около обяд трябва да пристигна в Литъл Комптън и по всяка вероятност да видя отново мис Кентън след толкова години. Разбира се, няма никаква причина да предполагам, че тонът на срещата ни ще излезе от рамките на обичайната приветливост. Дори очаквам разговорът ни — като изключим краткия обмен на информация от личен характер, напълно в реда на нещата при подобни обстоятелства — да бъде с предимно професионална насоченост. Искам да кажа, че аз ще трябва да разбера дали сега, щом по всичко личи, че бракът на мис Кентън така трагично се е разпаднал и е останала без дом, тя проявява желание да се върне на старата си служба в Дарлингтън Хол. Може би тук е мястото да спомена, че след като тази вечер отново препрочетох писмото й, започна да ми се струва, че съм вложил по-дълбок смисъл в някои нейни редове, отколкото би било разумно. Но продължавам да твърдя, че отделни пасажи съдържат нещо повече от носталгичен копнеж, особено в изречения като: „Толкова обичах гледката от спалнята на втория етаж, откъдето се виждаха моравата и хълмовете в далечината.“