Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Преди да успея да измисля някакъв отговор, отвън пак се дочуха стъпки. Скоро в стаята влезе двойка на средна възраст, които ми бяха представени като мистър и мисис Хари Смит. Тези хора изобщо не приличаха на земеделци. Тя беше едра матрона и ми напомняше мисис Мортимър, готвачката в Дарлингтън Хол през двайсетте и по-голямата част от трийсетте години. За разлика от нея мистър Хари Смит бе дребно човече с напрегнато изражение, което набръчкваше челото му. Когато заеха местата си край масата, той се обърна към мен: „Сигурно колата ви е онзи ретро модел форд горе на Торили Буш Хил, сър?“

— Ако така се нарича хълмът над селото — рекох. — Удивен съм, че вече сте я видели.

— Аз не съм я видял лично, сър. Но Дейв Торнтън минал покрай нея с трактора си преди малко, като се прибирал към къщи. И толкова се учудил, та чак спрял и слязъл да я огледа. — Мистър Хари Смит се обърна към останалите. — Абсолютна красавица. Разправя, че такова нещо никога не бил виждал. Колата на мистър Линдси ряпа да яде!

Това предизвика смях сред слушателите, а мистър Тейлър ми обясни:

— Става дума за джентълмена, който живееше в голямата къща недалеч оттук. Имаше някои странни прояви и хората не го възприеха много добре.

Последва всеобщ шепот на одобрение. После някой се обади: „За ваше здраве, сър“, и посегна към една от халбите, които мисис Тейлър току-що беше раздала. В следващия миг цялата компания вече вдигаше наздравици за мен.

Аз се усмихнах и казах:

— Привилегията е изцяло моя.

— Много сте любезен, сър — отбеляза мисис Смит. — Това е отношение на истински джентълмен. Този мистър Линдси не беше джентълмен. Може и да е имал купища пари, но никога не е бил джентълмен.

Отново всички се съгласиха с нея. Мисис Тейлър прошепна нещо в ухото на мисис Смит, която отвърна: „Каза, че ще дойде веднага щом се освободи.“ И двете ме погледнаха малко смутено, а мисис Смит обясни: „Съобщихме на доктор Карлайл, че сте тук, сър. Той ще се радва да се запознаете.“

— Предполагам, че преглежда пациенти — с извинителен тон добави мисис Тейлър. — Опасявам се, че едва ли ще успее да дойде, преди да сте си легнали, сър.

Тогава мистър Хари Смит, човечето със сбръчканото чело, отново се наведе напред и рече:

— Та онзи мистър Линдси нищо не правеше като хората. Цялото му поведение беше сбъркано. Мислеше се за голяма работа, а нас ни взимаше за глупаци. Но повярвайте ми, сър, скоро му натрихме носа. Хората тук сериозно мислят и разговарят и за всичко имат собствено мнение, което не се срамуват да изкажат. Това мистър Линдси много бързо го разбра.

— Той не беше джентълмен — тихо продума мистър Тейлър. — Изобщо не беше джентълмен.

— Точно така, сър — продължи мистър Хари Смит. — Само като го погледнеш, и ти става ясно, че не е джентълмен. Вярно, имаше голяма къща и носеше скъпи костюми, но тези работи някак си се разбират. И съвсем скоро точно така се и оказа.

Всички закимаха в знак на съгласие и като че обмисляха дали е редно да ме запознаят с историята на тази местна персона. Най-после мистър Тейлър наруши тишината с думите:

— Това, което казва Хари, е вярно. Веднага можеш да различиш истинския джентълмен от лъжливия, та бил той и с най-скъпите дрехи. Например вие, сър. Не са само елегантната кройка на костюма и начинът на говорене. Има още нещо, което ви прави джентълмен. Не мога да го определя, но всеки, който има очи, го вижда.

Мнението му отново предизвика масово одобрение от страна на седящите около масата.

— Доктор Карлайл сигурно вече ще дойде, сър — обади се мисис Тейлър. — Ще ви е приятно да си поговорите с него.

— Доктор Карлайл също го има — рече мистър Тейлър. — Несъмнено го има. Този човек е истински джентълмен.

Мистър Морган, който почти не се беше обаждал от пристигането си, се наведе напред и ме попита:

— Вие какво мислите, че е това, сър? Може би този, който го притежава, по-лесно ще го определи. Тук всички седим и обсъждаме кой го има и кой го няма, но така и не знаем за какво говорим. Може би вие ще ни го кажете, сър.

Възцари се тишина. Почувствах, че всички лица са обърнати към мен. Прокашлях се и подех:

— Едва ли аз съм човекът, който трябва да говори за качества, които може да притежава, може и да не притежава. И все пак, що се отнася точно до този въпрос, допускам, че качеството, за което става дума, би могло най-точно да се определи с термина „достойнство“.

Не виждах смисъл да се впускам в по-подробни обяснения. Просто бях изрекъл гласно онова, което си мислех през цялото време на техния разговор, и едва ли изобщо щях да се намеся, ако ситуацията не го бе наложила. Отговорът ми обаче предизвика огромно удовлетворение.